„Трябва да намеря Елиът! Трябва да…“
Чу шум от кола, приближаваща завоя и изчака, за да се увери, че не е полицейска. Видя очукан камион, излезе от горичката и замаха на шофьора да спре. Когато дългокосото момче зад волана се опита да завие покрай него, Сол насочи Узито. Момчето пребледня, натисна скърцащите спирачки и слезе, размахвайки ръка.
— Не ме убивайте!
Той се обърна и се втурна да бяга.
Сол се качи в камиона. Механизмите му задрънчаха, когато той включи на първа. С клатушкане тръгна напред. Сол бързо мина покрай мястото за пикник, където перките на хеликоптера продължаваха да се въртят.
Вратата на шофьора на колата висеше отворена. Кастор…
Не беше мъртъв. Той се държеше за стомаха и се препъваше около колата. Но Кастор чу бръмченето на камиона и се загледа към пътя, за да види Сол зад волана.
Кървящ, невярващ на очите си, Кастор поклати глава.
Той рязко се изправи, потрепервайки. Кръв се стичаше по челото му. Залъкатуши към дърветата без да мисли за Полидевк.
„Това беше добре“ — помисли си Сол. „Да изчезнат от паркинга. Фактически, това е прекрасно. Не би могло да бъде по-добре.“
Скоро той видя тъмнозелен Форд, паркиран на пътя, вероятно колата, която Полидевк е използвал, за да последва Кастор. Твърдо решен да е акуратен, Сол спря и слезе от камиона, насочи пистолета си и провери Форда. Но той беше празен. Не се виждаха стъпки по калта в далечината, което означаваше, че старецът не би могъл да отиде да се скрие в гората.
Сол кимна, още по-сигурен в подозренията си.
Той се обърна, за да погледне надолу по пътя към паркинга. Полидевк бягаше към него, а Кастор куцаше по-назад. Полидевк се спря, когато зърна Сол, но докато вдигаше пистолета си, Сол се втурна, за да се качи в камиона. Един куршум удари задния капак. Сол се почувства приятно превъзбуден, докато се изтегляше. Не оставаше много.
Два завоя по-надолу по пътя със сигурност преследвачите му няма да го виждат. Той свърна наляво по една чакълена алея и скоро пак зави наляво, като подслони камиона под големи обрасли дървета. Сол скочи на земята и започна да лази под дъжда към края на пътя. Скри се зад гъстите храсти, за да наблюдава и чака.
Измина една минута. Полидевк изглеждаше отчаян, докато караше. Кастор до него се взираше през прозореца, с надежда да види камиона.
Сол знаеше, че може да ги застреля, докато минават, предполагайки, че колата не е бронирана като Чевито. Но какво ще спечели с това? Те не бяха целта на Сол. Елиът! Сол се надяваше Кастор и Полидевк да се втурнат да защитават баща си.
„Заведете ме при него!“
„Скоро! Краят наближава!“ — мислеше си той, докато тичаше обратно към камиона.
Той го усещаше силно. „Много скоро.“
Не можеше обаче да си позволи те да разберат, че ги преследва; трябва да стои на разстояние. На тяхно място, той щеше периодично да проверява в огледалото за обратно виждане. Без да му е навик, Сол също правеше това сега, за да е сигурен, че самият той не е преследван от полицейска кола, например. Подобно презастраховане имаше и своите недостатъци. Сол не можеше да си позволи Кастор и Полидевк да го видят, но така и той не можеше да ги види. Като компромисно решение Сол трябваше да скрива камиона близо до всеки мотел или бунгало по пътя и да се промъква, търсейки колата им.
Процедурата беше досадна и подтискаща. След четвъртия мотел, който провери, Сол започна да се притеснява, че е изпуснал Форда. Полицията вече би трябвало да е отишла на мястото на катастрофата. Дългокосото момче би трябвало да им е казало, че камионът му е откраднат.
Ами хората от охраната на почивния дом? Те също го преследваха. Може да са потърсили помощ. Единственото хубаво нещо беше, че почивният дом няма друг хеликоптер. Трябваше да го преследват с коли. Но случайно можеха да идват по този път.
Нуждата да си възвърне свободата се бореше с желанието му да накаже Елиът.
„Откажи се от преследването“ — предупреждаваше го някакъв тъмен глас — „Ще трябва да намериш стареца преди ченгетата или преследвачите да пристигнат. Опита се, но обстоятелствата бяха срещу теб. Ще има и други възможности.“
„Не“ — каза си той. — „Ако го оставя да се измъкне, той ще избяга толкова далеч и ще се закопае така дълбоко, че никога няма да го намеря. Няма да остави следи. Трябва да е сега. Няма да има друга възможност.“
Тридесет минути по-късно, на седмото място, което провери — две редици бунгала с паркинг в средата — той намери тъмнозеления Форд.
Пред вратата имаше неонов надпис: