На пода, между отеца и Маленов, Крис видя тялото на Чан. Черепът му беше пръснат от 7.62 милиметров куршум на руски пистолет. Подът беше почернял от кръв и урина. Нямаше място по тялото му, от което би могло да се разбере дали Чан е жив.
Крис кипна. Някакви други сенки спряха светлината, идваща изпод вратата му. Разпозна шум от разгъване на одеяло. Чу мъже, повече от двама. Тихи, но не толкова, колкото би могъл да бъде Чан. Те вдигнаха тялото, завиха го и то отнесоха. Крис почувства парливата миризма на сандалово дърво, а после и миризмата на борова смола. Някой сигурно беше запалил тамян и поръсил със стърготини пода, за да попият петната.
Крис пристъпи внимателно към прозореца, без да се показва от него. Птиците излетяха от дървото, подплашени от неканените гости. Силуетите на двама прислужници ориенталци се откроиха на лунната светлина. Те излязоха от дома на свещеника, натоварени с нещо тежко, завито в одеяло. Водеше ги трети прислужник, който осветяваше пътеката между кръстовете в гробището и растенията в градината.
Те се спуснаха надолу към реката — или за да нахранят крокодилите с Чан, или за да го прекарат с лодка до джунглата.
„Приятел“ — помисли си Крис. Сърцето му се сви.
Стисна здраво Маузера.
Отец Джанин се прекръсти. Коленичил пред олтара в църквата, той казваше всекидневната си молитва. Отецът се загледа в обредните свещи, които запали, обгърнат от аромата на пчелен восък и тамян. Те блещукаха в тъмнината.
5.00 сутринта. Църквата тънеше в тишина.
Свято убежище.
Отблъсквайки се от парапета на олтара, старият свещеник се изправи. После отиде и коленичи пред дарохранилницата. Беше молил за божия прошка. Беше се заклел да пази това убежище и вярваше, че ако не изпълнява задълженията си, ще загуби душата си. Въпреки че бе вербуван от КГБ, той се чувстваше предан на всяко едно разузнаване. Приемаше всеки оперативен служител за свой енориаш. Техните прилики или различия в религия и политика нямаха значение. Дори и атеистите имаха души. Безразлични, изморени хора търсеха подслон. Ако се наложеше да убива, за да защити светостта на убежището, той щеше да се моли Бог да го разбере. Кое ли оправдание ще надделее? Свещите проблясваха в тъмнината за упокой на мъртвите.
Старият свещеник се извърна от олтара и настръхна, като видя някаква сянка да се движи.
В тъмнината един мъж стана от най-близката пейка и тръгна към него.
Американецът.
Свещеникът пъхна ръка в страничната цепка на расото си, откачи пистолета от колана си и го насочи под широките гънки на одеждата си.
Американецът спря на безопасно разстояние.
— Не ви чух да вървите по пътечката.
— Опитах се да бъда тих, за да не преча на молитвите ви.
— И вие ли дойдохте да се молите?
— Навиците трудно се забравят. Би трябвало вече да са ви казали, че и аз съм бил цистерианец.
— А вашият приятел? Не изпитвате ли нужда да отмъстите?
— Той направи това, което трябваше. Вие също. Знаем правилата.
Кимайки, свещеникът стисна пистолета под расото си.
— Разбрахте ли името на зъболекаря? — попита американецът.
— Преди малко. Написах ви го.
Свещеникът постави молитвеника си на една пейка. Със свободната си ръка бръкна в другия процеп на расото и извади парче хартия. Остави го върху молитвеника и внимателно се дръпна назад.
Беше тихо в църквата. Американецът се усмихна и взе бележката, но не се опита да я чете в тъмното.
— Човекът, който търсите, живее много далеч — каза старецът.
— Още по-добре — отново се усмихна американецът.
— Защо казвате това?
Но американецът не отговори. Той се обърна и тихо тръгна към изхода на църквата, а сянката му бавно изчезваше. Отец Джанин чу скърцането на отваряща се врата. Той видя сивкавата ранна зора навън. Фигурата на американеца спираше светлинката. Вратата рязко се затвори със зловещо тропване в тишината.
Той дълго задържа дъха си. Въздъхна и върна пистолета отново на колана си. Челото му беше изпотено. Намръщено се загледа в цветния прозорец под покрива на църквата. Бледа светлина се процеждаше през него и подчертаваше силуета на поцинкованата стоманена сърповидна луна.
„Руснакът“ — мислеше Крис.
Той не обвини свещеника. Всичко, което му каза, беше истина. Свещеникът просто спазваше правилата. Той не беше само упълномощен, а и задължен да осигури безопасността на посетителите, дори ако трябваше да убие всеки, пристъпил светостта на убежището.