Една стюардеса гледаше през отворената врата на самолета, докато той тичаше в тунела за пасажери. Стъпките му отекваха.
— Благодаря, че ме изчакахте — каза й той.
— Няма защо. И без това закъсняват с доставката на храна на борда.
Тя взе билета му.
Той отмина покрай пътниците от първа класа и се упъти през вратата към местата в дъното. Няколко бяха празни. Бордовият разпоредител го бе запитал дали иска място за пушач или за непушач. Крис не пушеше, но отделението за пушачи бе в задната част и той бе избрал най-отдалеченото място в дъното. Налагаше се да наблюдава колкото може повече пътници, пътеката между редовете и особено вратата.
Мястото му беше между възпълен мъж и застаряваща жена, близо до тоалетната. Промуши се покрай мъжа и седна по средата, като се усмихна на жената. Намести стегнатата си чанта под предната седалка. Постави колана си, придаде си отегчен вид и се загледа в пътеката.
Трябваше да очаква най-лошото — дупчицата от иглата в тялото на Маленов е била открита и е в действие всеобщо споразумение срещу него. Въпреки това намеренията му оставаха непроменени. Да намери зъболекар. Не можеше да отиде при този, който свещеникът му беше препоръчал. Адресът беше в Гватемала. Но свещеникът сигурно бе казал на агентите на КГБ накъде се е запътил. Те на свой ред са изпратили радиограма на хората си в Гватемала да го търсят. Трябваше да избере друга страна, която познава добре, където би могъл да изчезне и да използва собствената си находчивост, за да намери зъболекар, заслужаващ доверие. Мексико му се понрави. Но като заминаваше от Банкок и после от Сингапур, не бе имал възможност да хване полет толкова скоро, колкото му бе необходимо. Самолетът за Хонолулу се приземи с четирдесет минути закъснение. Бе пропуснал следващия полет за Мексико Сити и бе принуден да чака за този. В началото се надяваше на дванадесет часова преднина, но вече минаваха шестнадесет часа откакто бе убил руснака.
Чакаше напрегнато. В Банкок щеше да е вечер, но на осем хиляди мили на изток, в Хонолулу, бе сутрин. Докато слушаше свистенето на климатичната инсталация на кабината, слънцето блестеше през прозореца и го караше да се поти. Усещаше през корпуса вибрациите на машините, които се въртяха на празен ход. Блъсна се някакъв капак под него. Вероятно и последният багаж беше натоварен. През прозореца видя как двете товарни коли се отдалечаваха.
Вгледа се в пътеката. Стюардесата затвори пътническата врата и се протегна, за да спусне заключващия лост. След минута реактивният самолет щеше да се плъзне по пистата.
Той въздъхна и се отпусна. Внезапно стомахът му се сви. Настръхна. Стюардесата отвори вратата. Влязоха двама мъже. Докато тя заключваше, те тръгнаха по пътеката.
Разгледа ги внимателно. В средата на двайсетте. Мускулести, дори жилави. Ризите и панталоните им в убити цветове. Изглеждаха твърдо решени да не поглеждат другите пътници. Концентрираха се първо в билетите си, после в номерата и означенията на местата. Те се разделиха на десет реда един от друг пред Крис.
Той бе изчакал възможно най-дълго преди да купи билета си. Надяваше се да се качи последен на борда на самолета. От най-задните места бе наблюдавал дали някой ще се качи след него.
Докато заемаха местата си, той се наведе през мъжа до него и се взря в пътеката. Обувките им. Той не очакваше да види особено дебели подметки или затвърдени върхове, които биха могли да превърнат обувките в оръжие. Въпреки мита за карате, тайните агенти рядко нанасяха удари с крак. Ритникът е твърде бавен. Той търсеше по-важни белези. Тези мъже носеха високи обувки, прилепнали около глезените им. Предпочитан от агентите, такъв дизайн не позволяваше на обувките да се изхлузват при преследване или борба. Крис носеше същия модел. Беше разпознат. Неизвестно от кого — руснаците, англичаните, французите, може би дори от собствените му хора. В този момент някой спешно звънеше в Мексико Сити. Когато се приземи, отряд убийци, дори може би няколко отряда ще го чакат.
Самолетът бавно потегли. Зави, шумът на машините се усили.
В кабината прозвуча звънец. Стюардесата се зададе по пътеката. Проверяваше дали всички предпазни колани са затегнати.
Той стисна здраво облегалките на седалката си, преглътна сухо и се обърна към жената до себе си:
— Извинете, имате ли някакви салфетки?
Тя изглеждаше раздразнена. Потърси в чантичката си и му подаде няколко.
— Благодаря.
Накъса ги и пъхна тампони от тях в ушите си. Жената примигна в недоумение.
Звуците в кабината се притъпиха. През пътеката той видя двама мъже, които разговаряха. Устните им се движеха, но думите не се разбираха.