Ако не беше подканен да си замине, ако не бе на тридесет и шест, с една година преминал възрастта, в която имаше право да помоли отново да го приемат, щеше да може все още да намери утеха и спасение там.
Сега, когато светският живот бе неприемлив за него, а религиозният непостижим, оставаше му само един изход. Да гладува до смърт. Докато се пречисти. Пътуване към крайното съвършенство.
Но кръженето в главата му се усилваше. Устата му пресъхна. Дишаше с усилие.
— Това не е атропин — промърмори той. — Това е нещо друго.
Помъчи се да се измъкне от зъболекарския стол. Сестрата го възпря.
— Не! — изстена той обезумял.
Но кръжащата белота се превърна в друг вид белота. Сред въртящите се петна вратата се отвори. Фигура в бяло се доближи до него, носейки се като призрак.
— Не.
Лицето изплува съвсем близо — старо, сбръчкано, сиво.
Крис се смая. Зъболекарят. Не можеше да бъде.
Мяташе се. Докато съзнанието му потъваше в тъмнина, проблесна последната му бистра мисъл.
Невъзможно. Зъболекарят бе Елиът.
Книга втора
Проследи и унищожи
„Моите черни принцове“
Елиът се замисли, а бръчките му се задълбочиха, когато провери пулса на Крис. Най-накрая кимна и се обърна към сестрата:
— Докторът отиде в бара на ъгъла — просъска той. — Предлагам ви да се присъедините към него.
Тя отвори широко очи и заднешком тръгна към вратата.
— И още нещо.
Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава до палтото на доктора. Елиът извади плик от джоба.
— Парите ви. Когато излезете, заключете външната врата.
Тя преглътна и напусна кабинета. Прекоси чакалнята почти тичешком.
Елиът чу щракването на ключалката. Затвори вратата между чакалнята и кабинета, и се вгледа в една табла със зъболекарски инструменти.
Крис се бе отпуснал тежко в стола. Беше в безсъзнание от натриевия амитал и дишаше почти недоловимо. Това лекарство подтиска задръжките и позволява на разпитващия да извлече всякаква информация от нежелаещия да говори субект. За да може да отговаря, субектът не е в пълно безсъзнание, а по-скоро в контролиран полусън — не усеща нищо около себе си, но разбира задаваните въпроси. Тъй като на сестрата бе наредено напълно да упои Крис, Елиът трябваше да изчака известно време докато действието на опиата отслабне.
Той заби във вената на ръката на Крис тубичка с игла на върха. После отвори едно чекмедже и премести две пълни спринцовки до ампулата с амитал. Лекарството беше на прах и 500 милиграма трябваше да се смесят с 20 милилитра дестилирана вода. Той сложи едната спринцовка в тубичката, стърчаща от ръката на Крис. Натисна буталото на спринцовката. Притокът на течност можеше да се контролира от един клапан в тубичката. Сложи втората спринцовка близо до себе си, в случай, че му потрябва, въпреки че ако сеансът продължеше повече от тридесет минути, щеше да му се наложи да приготвя нов разтвор. Амиталът се разлагаше бързо в течно състояние.
Както и очакваше, петнадесет минути по-късно клепачите на Крис започнаха да трептят. Елиът отвори клапана на тубичката, като остави част от лекарството да премине във вената. Когато речта на Крис станеше по-разбираема, Елиът трябваше да затвори клапана. Ако Крис започнеше да се пробужда прекалено много, тогава отново щеше да отвори клапана и да го упои. Процедурата изискваше много внимание.
Най-добре беше да започне простичко.
— Знаеш ли кой съм аз?
Елиът не получи отговор и зададе въпроса отново.
— Елиът — прошепна Крис.
— Много добре. Така е. Аз съм Елиът.
Той погледна изучаващо Крис. Спомни си първия път, когато го срещна — преди тридесет и една години. Помнеше момчето ясно. Беше петгодишно, мръсно, слабо, облечено в дрипи хлапе. Баща му беше мъртъв, а майка му — проститутка. Беше го изоставила. Къщата, претрупана е маси, беше в един от бедните квартали на Филаделфия. Момчето бе подредило на всяка маса спретнати купчинки мухи, които бе убило с парче гума.
— Спомняш ли си? — попита Елиът. — Аз се грижех за теб. По-близък съм ти от баща. Ти си ми по-близък от син. Повтори го.
— Баща. Син — измърмори Крис.
— Ти ме обичаш.
— Обичам — каза Крис глухо.
— Ти ми вярваш. Никой не е бил толкова добър към теб. Ти си в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.
Крис въздъхна.
— Искаш ли да съм щастлив?
Крис кимна.
— Разбира се, че искаш. Ти ме обичаш. Слушай внимателно. Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кажи ми истината.
Той внезапно усети аромата на мента в зъболекарския кабинет.