— Имаш ли вести от Сол?
Крис се забави дълго и Елиът си помисли, че той никога няма да отговори. Отдъхна си, когато Крис каза:
— Не.
— Знаеш ли къде е?
— Не — прошепна Крис.
— Ще ти кажа едно изречение. Какво означава?
Преди четири дни, в Рим, в Средиземноморския цветарски магазин, където са офисите на агенцията, беше пристигнала телеграма от Атланта за Крис. До изчезването си Крис беше заместник-шеф в изпитателен срок на бюрото там. А Елиът изследваше възможното лошо влияние на манастира върху работата му. Съобщението е било без подпис, но това не е необичайно. Все пак, съобщението пристигна, когато Сол изчезна. Елиът предполагаше, че Сол ще опита да се свърже с Крис и провери телеграмата. Тя нямаше нищо общо с кодовете на агенцията, противно на много други, изпратени до Крис.
— „Има яйце в кошницата“ — каза Елиът.
— Съобщение от Сол — отговори Крис зашеметен. Очите му бяха затворени.
— Продължавай.
— Той е в беда. Нуждае се от помощта ми.
— Само това ли означава?
— Сейф за ценности.
— Къде? — наведе се по-близо Елиът.
— Една банка.
— Къде?
— Санта Фе. И двамата имаме ключове. Скрити са. В сейфа ще намеря съобщение.
— Кодирано ли? — костеливите ръце на Елиът стиснаха зъболекарския стол.
Крис кимна.
— Ще разпозная ли кода?
— Частен е.
— Научи ме!
— Те са доста.
Елиът се изправи. Гърдите му се стегнаха от безсилие. Можеше да накара Крис да обясни кодовете, но винаги съществуваше възможността да не зададе решаващия въпрос и да не научи цялата информация, която искаше. Нямаше съмнение, че Крис бе взел предпазни мерки, за да не допусне врагът да се добере до сейфа. Къде беше ключът например? Има ли парола? Тези въпроси бяха очевидни. А Елиът се безпокоеше от въпросите, които не можеше да си представи. Крис и Сол бяха приятели откакто се бяха срещнали в сиропиталището преди тридесет и една години. Сигурно имаха стотици неуловими тайни сигнали. Ако Елиът не успееше да научи дори един от тях, щеше да пропусне шанса си да залови Сол. Разбира се, компютрите на агенцията можеха да дешифрират тайния код, но колко ли време можеше да отнеме това?
Елиът трябваше да го направи сега.
Той потри сбръчканата си брадичка, докато мислеше за един друг въпрос.
— Защо искаше да ти извадят зъбите?
Крис отговори.
Елиът изтръпна. Мислеше, че вече нищо не може да го шокира.
Но това?…
Крис изпадна в детско умиление, когато разви шоколадовата пръчка:
— „Бейби Рут“! Ти все още си спомняш?
— Винаги съм ги помнел — каза Елиът, като гледаше тъжно.
— Как ме откри? — езикът на Крис бе надебелял от Амитала.
— Служебна тайна — Елиът се ухили и съсухрените му устни се опънаха.
Крис се загледа през прозореца. Чуваше приглушения шум на машините. Премижавайки срещу слънчевата светлина, той изучаваше белоснежните облаци, разпрострели се над него.
— Разкажи ми за това — каза той пресипнало. Гледаше вторачено некръвния си баща.
Елиът сви рамене.
— Знаеш какво винаги съм казвал. За да отгатнеш следващия ход на противника, трябва да мислиш като него. Нали помниш, че аз те обучавах. Знам всичко за теб.
— Не съвсем.
— Ще обсъдим това след малко. Просто се поставих на твое място. Като знам всичко за теб, действах като теб.
— И какво?
— Кой ти дължи услуги? На кого би могъл да разчиташ, ако се отнася за живота ти? На кого си разчитал досега? В момента, в който съобразих какви въпроси да задавам, вече знаех отговорите. Моите хора наблюдаваха баровете, посещавани от Специалните сили в Хонолулу.
— Умно.
— И аз като теб.
— Не толкова, щом като бях засечен в бара. После и проследен, предполагам.
— Не трябва да забравяш, че играеше срещу учителя си. Съмнявам се, че някой друг би се досетил какви са намеренията ти.
— Защо не нареди да ме приберат в Хонолулу? Все пак аз накърних светостта на убежището. Останалите разузнавания ме преследват. Щеше да им се издигнеш в очите, особено на руснаците, ако ме беше предал.
— Не бях сигурен дали ще можем да те хванем жив.
Крис го загледа. Помощникът на Елиът, който носеше пръстен и вратовръзка на Йейл, донесе поднос с „Перие“, лед и чаши. Постави ги върху масичката между тях, в отделението за почивка в самолета.
Елиът мълчеше и изчака той си отиде.
— Освен това… — той преценяваше думите си, докато наливаше „Перие“ в двете чаши. — Бях любопитен. Чудех се, защо ти е притрябвал зъболекар.
— Лична работа.
— Вече не е — Елиът му подаде чаша. — Докато бе в безсъзнание на зъболекарския стол, аз ти зададох няколко въпроса. — Той направи пауза. — Узнах, че си възнамерявал да се самоубиеш.