— Защо в минало време?
— За бога, надявам се, че е така. Защо искаше да го направиш? Знаеш, че смъртта ти ще ме нарани. Дори и нещо повече.
— Точно затова исках да ми извадят зъбите. Ако изобщо някога открият трупа ми, не могат да го идентифицират.
— Но защо потърси свещеника? Защо отиде в светото убежище?
— Исках зъболекар, свикнал да работи с оперативни служители и да не задава въпроси.
Елиът поклати глава.
— Какво има?
— Това не е вярно. С малко повече усилия можеше и сам да си намериш зъболекар. Не е нужно да търсиш запознати с твоята професия. Трябвали са ти само достатъчно пари, за да подкупиш човека да мълчи. Не, имало е други причини, поради които си питал свещеника.
— След като знаеш всички отговори…
— Отишъл си при свещеника, защото си знаел, че той ще направи предварително някои проучвания, преди да ти даде информация. Щях да разбера къде си. Това щеше да ме озадачи и бих те спрял.
— Какво от това? Не исках да ми попречат.
— Не? — Елиът го изгледа накриво. — Молбата ти към свещеника е била като вик за помощ. Заявено самоубийство преди да се е случило. Искал си да ми покажеш колко много болка ти се е насъбрала.
Крис поклати глава.
— Несъзнателно ли беше? Какво има? — Елиът се намръщи и се наведе напред. — Какво се е случило? Нищо не разбирам.
— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Просто… — Крис се колебаеше. — Гади ми се. От всичко.
— Манастирът те е променил.
— Не. Страданието започна още преди манастира.
— Изпий си питието. Устата ти ще пресъхне от амитала.
Крис автоматично се подчини.
— Какво ти е? — попита Елиът.
— Срам ме е!
— От това, което правиш ли?
— От това, което чувствам. Вина. Виждам лица, чувам гласове, мъртви хора. Не мога да се отърва от тях. Ти ме научи на дисциплина, но това вече не помага. Не мога да понеса срама от…
— Чуй ме — каза Елиът.
Крис избърса челото си.
— Упражняваш твърде рискована професия. Нямам предвид само физическата опасност. Както си открил, има и духовна опасност. Нещата, които трябва да правим понякога, ни подтикват да бъдем жестоки.
— Тогава защо трябва да ги правим?
— Не си наивен. Знаеш отговора, така както и аз. Ние се борим да защитим начина на живот, в който вярваме. Жертваме се, за да могат останалите да живеят нормален живот. Не се вини за това, което трябва да вършиш. Обвинявай другата страна. И какво за манастира? Ако нуждата ти беше духовна, защо Цистерианците не можаха да ти помогнат? Защо те изхвърлиха? Обетът за мълчание ли? Много ли ти дойде след всичките шест години?
— Беше прекрасно. Шест години спокойствие — Крис се намръщи. — Твърде много спокойствие.
— Не разбирам.
— Поради стриктния правилник, всеки шест месеца идваше да ни преглежда психиатър. Проверяваше за симптоми, за признаци на неадекватно поведение. Цистерианците преди всичко вярват в работата. Издържахме се от селско стопанство. Всеки, който не можеше да изработи дела си, не можеше да живее на гърба на другите.
Елиът кимна в очакване.
— Кататонична шизофрения — Крис въздъхна дълбоко. — За това ни преглеждаше психиатърът. Пренатоварване. Или изпадане в транс. Той ни задаваше въпроси. Наблюдаваше реакциите ни при различни цветове и звуци. Изучаваше ежедневното ни поведение. Един ден, когато ме видя да стоя безчувствено в градината и да гледам скала в продължение на един час, той докладва на началниците ми. Скалата беше вълнуваща. Все още си я спомням — Крис присви очи. — Но аз се провалих на теста. Следващият път, ако някой ме намереше вцепенен по този начин, щяха да решат, че е кататония и да ме изхвърлят. Спокойствие. Грехът ми бе, че исках твърде много спокойствие.
Дългостеблена тъмночервена роза беше поставена във ваза на подноса, зад бутилката е „Перие“. Елиът я взе.
— Ти си имаш твоите скали, аз си имам моите рози. При нашата работа се нуждаем от красота. — Той помириса розата и я даде на Крис. — Чудил ли си се някога защо съм избрал розите?
Крис сви рамене.
— Предполагам, че обичаш цветята.
— Все пак рози. Защо?
Крис поклати глава.
— Те са символ на професията ни. Аз харесвам двусмислието. В гръцката митология богът на любовта предложил веднъж роза на бога на мълчанието. За да не разкрива слабостите му пред други богове. С времето розата станала символ на мълчанието и тайната. В Средновековието обикновено окачвали роза на тавана на заседателната зала. Членовете на съвета се заклевали под розата, sub rosa, да не издават обсъжданите въпроси.
— Винаги говориш така, сякаш си играеш с думите — каза Крис и му върна розата. — Бедата е, че не мога да им вярвам повече.