— Албъкърк.
Елиът се изправи, малките му очи светнаха — сигнал, че е разбрал кода и е съгласен с това.
— Идвало ли ти е наум? — попита Крис.
— Не разбирам — намръщи се Елиът.
— Хибридите обикновено са безплодни.
Самолетът се спусна през облаците.
Постепенно се показа планината Сангре де Кристо. Сняг покриваше все още върховете й, а склоновете изглеждаха тъмни от дъбове и ели. Въпреки ослепителното слънце, въздухът беше сух.
Крис вървеше по тясната улица, покрай кирпичени къщи с плоски покриви и с кокетно подредени червени керемиди и дувари около градините. През една порта той видя шумящ фонтан. Вечнозелени дървета хвърляха сянка, а ярките им корони контрастираха със землистия цвят на къщите.
Спря в края на една пресечка и погледна надолу по улицата. Крис избра този богат квартал на Санта Фе, защото знаеше, че ще е спокойно — малко движение и неколцина пешеходци. Безлюдието му даваше възможност да провери дали някой го следи. Той прие, че ако КГБ, МИ–6 или някоя от другите мрежи го следи, никога нямаше да го остави да се мотае по улицата толкова дълго. Те просто щяха да го убият веднага. В крайна сметка реши, че те не са наблизо.
Беше готов да поеме риск заради Сол. Очите му проблеснаха. За своя брат той би рискувал всичко. С радост би станал мишена, за да привлече преследвачите му.
Двойният агент. Кой изобщо е засичал съобщенията на Елиът до Сол? Кой иска смъртта на Сол? Въпросите го тормозеха. Какво е направил Сол или какво знаеше? Дотук беше ясно. Щом Крис не трябваше да докладва на Елиът от страх, че ще изтече информация, единственият начин, по който агентът можеше да пипне Сол, бе като проследи Крис. Но все още нямаше доказателства, че го наблюдават.
Крис погледна отново назад и отмина къща с двор и веранда, на места покрита с хвойна. Той се загледа в планините, пресече улицата и приближи една испанска катедрала. Изкачи високите каменни стълби и дръпна желязната халка на огромната дъбова врата. Влезе в хладно предверие. За последен път беше тук през 1973 година. Тогава, в чест на стогодишнината си, църквата бе изцяло реставрирана. Но както и се надяваше, не се беше променила оттогава. Сводестите тавани, цветните стъкла на прозорците, испанският цикъл картини, изобразяващ мъките на Христос, бяха останали същите както преди. Той стигна до мраморния фонтан, пълен със светена вода, потопи ръката си и коленичи срещу далечния златен олтар. Прекръсти се и продължи покрай редицата от изповедни кабинки, разположени от лявата му страна, в задната част на църквата, под балкона за хора. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под.
Привлече го изповедалнята в ъгъла. Нямаше никой на близките пейки. Не чу приглушени гласове отвътре и затова отвори богато украсената врата, влезе и я затвори.
Църквата беше сенчеста, но тясната кабинка беше изцяло затъмнена. Въздухът бе задушлив. Отвикнал от това, той тихичко изрече:
— Благослови ме отче, защото сгреших. Последната ми изповед беше…
Той си спомни манастира, греховете си, плана да се самоубие и спря. Челюстта му се стегна. Не трябваше да се разсейва. Единствено Сол имаше значение. Вместо да коленичи с лице към паравана, зад който обикновено трябваше да стои свещеникът, той бързо се обърна и се протегна към върха на десния ъгъл. Пръстите му заопипваха в тъмното. Всичките тези години. Той се изпоти. Чудеше се дали е бил глупак. И какво, ако дърводелецът, който е оправял изповедалнята е открил…? Той изтегли разхлабения корниз от ъгъла, където се събират тавана и стените. Изхили се, когато докосна ключа, скрит преди години.
Банката бе проектирана в индиански стил: плосък, квадратен таван, с подпорни греди, излизащи от имитацията на пясъчните стени. Две растения юка се увиваха около входа.
В ресторанта, от другата страна на улицата, на една маса в средата седеше бизнесмен, с лице към прозореца и банката. Той плати обяда си и тръгна, без да обръща внимание на друг бизнесмен, който дойде и седна на същата средна маса, с лице към прозореца и банката. Навсякъде по улицата останалите членове на наблюдаващия екип изглеждаха като част от обичайната суматоха. Млад мъж окачваше обява. Шофьор на камион разтоварваше кутии в една сграда. Жена разглеждаше плочите в магазин и седеше близо до витрината. Като се помотаеха толкова, колкото изглеждаше нормално, те напускаха района, замествани от други.
В ресторанта бизнесменът запали цигара. Той дочу кратък приглушен сигнал от радиопредавателя в джоба си. Сигналът не беше по-натрапчив от звук на печатаща се кардиограма — знак, че Рем е забелязан по улицата. Като се взираше през знойната мараня към входа на банката, той видя една жена да излиза оттам. Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Мъж, облечен с тъмнокафяви дрехи, мина покрай нея и влезе вътре. Когато сервитьорът донесе менюто, бизнесменът бръкна в джоба си и натисна копчето на предавателя два пъти.