— Защото не мога да устоя, да не те очаровам.
Високият тъмнокос мъж излезе бавно от гората. Шест стъпки висок, добре сложен, със скулесто, изсечено лице, той се ухили и очите му блеснаха. Носеше високи обувки с връзки, изтрити дънки и зелена вълнена риза, която се сливаше е боровете. Държеше заредена пушка, марка Спрингфийлд.
— Осем години, Крис. Господи, какво става с нас? Никога не трябваше да се разделяме.
— Работа — каза Крис.
— Работа? — Сол повтори думата с нотка на отвращение. — Ние й се оставихме да ни смаже.
Крис вървеше нетърпеливо към него, стиснал сгънатия си парашут. Толкова много имаше да каже и да научи.
— Какво се е случило? Защо искат да те убият?
— Работа — отново повтори Сол. — Той се обърна срещу мен.
— Кой? — Крис почти го застигна.
— Не можеш ли да се досетиш? Мъжът, за който никога не сме си представяли, че ще го направи.
— Но това е невъзможно!
— Аз ще ти го докажа.
Но изведнъж само едно нещо придоби значение. Крис изпусна парашута и се загледа в суровото, красиво лице на Сол. Почти без дъх, той разтвори ръце и го прегърна. Те се притиснаха силно, сякаш искаха да счупят гръдните си кошове, гърбовете и мускулите си, да погълнат живота си.
Крис почти заплака от радост.
Прегръдката им бе прекъсната. Като се обърнаха, те се загледаха през пролуките на боровете. Експлозия отекна в долината — самолетът на Крис се вряза в планината.
— Не, ти не си прав! Той не е против теб! — Крис вдигна парашута, каската и очилата си и се затича между боровете нагоре по възвишението. — Той ме помоли да те намеря.
— Защо?
— За да ти помогна и да те заведа при него!
— Защо? — попита отново Сол.
— Очевидно е, че двойният агент продължава да засича инструкциите на Елиът до теб.
— Двоен агент — присмя се Сол. — Това ли ти каза Елиът?
— Той каза, че единственият начин да те заведем на безопасно място е аз да действам сам.
— Той не може да ме намери, но знае, че ще се опитам да вляза във връзка е теб. Той те използва, за да го доведеш при мен.
През сенките на дърветата Крис видя малка колиба, осветена от слънцето. Дългите й стени бяха замазани с кал, покривът бе наклонен напред и се сливаше във V-образна форма със скалите зад него.
— Как намери това местенце?
— Сам построих тази колиба. Ти избра манастира. Аз предпочитам това.
— Но трябва да ти е отнело…
— Месеци. Нагоре и надолу. След изпълнението на всяка задача, когато Елиът ме изпращаше до Уайоминг или Колорадо, аз се измъквах и се връщах тука. Предполагам, ти можеш да го наречеш дом.
Крис го последва през избуялата трева на сечището.
— Сигурен ли си, че никой не знае това място?
— Абсолютно.
— Но как?
— Защото все още съм жив — Сол се загледа в долината на хоризонта. — Побързай. Нямаме много време.
— За какво? Не те разбирам.
Озадачен, Крис загърби блесналото слънце и влезе в сенчестата колиба. Нямаше възможност да оцени простите, ръчно изработени мебели. Сол го поведе край спалния чувал на пода, към задната стена и отвори трудно забележима врата. Крис усети хладния влажен въздух на тунела.
— Това е минна шахта — Сол посочи в тъмното. — Затова построих къщата тук. Бърлогата трябва да има две дупки.
Той се обърна към камината, запали клечка кибрит и подпали цепениците в огнището. Подпалките бяха сухи, но цепениците влажни от мъзгата. Пламъкът се разгоря и изпусна гъст дим в комина на колибата.
— Вероятно не се нуждаем от пушек. Няма нищо лошо в това да си сигурен. Остави си парашута — обърна се той към Крис. — Ще ти светна с фенерчето — Сол го въведе в тунела.
На сияещата светлина Крис видя дъха от устата му. Греди поддържаха покрива на тунела. Стара кирка и лопата бяха облегнати на стената отляво. Ръждясала количка бе поставена на една страна. Сол докосна тъпото ръждясало парче метал върху влажния студен камък.
— Сребро. Не е останало много.
Светлината показваше края на тунела.
— Тук. Трябва да се изкатерим.
Сол се промъкна до една ниша в скалата. Той се приближи, напъха ботуша си в една пукнатина, заизкачва се и изчезна някъде горе.
Крис го последва, но си ожули гърба в тясната пролука. Камъните бяха плъзгави. Той трябваше да прибере фенерчето в джоба си. После разбра, че не му е необходимо. По-нагоре тесен лъч светлина проникваше в тъмното — много високо. Сол се наведе напред към оголената скала над себе си и засенчи светлината. Когато се премести, Крис отново можа да види светлината.
— Мислиш, че са ме проследили, нали?
— Разбира се.
— Сигурен съм, че не бях.
— Наблюдателният екип би трябвало да е най-добрият.