Обзе го ирония. С накърняването на Убежището, Крис е извършил главното прегрешение. Но Сол, тъй като не знаеше това, извърши дори по-голям грях.
Тази тайна трябваше да бъде затвърдена. Той вдигна слушалката и набра номера на помощника си в Ленгли:
— Телеграфирай това до всяка мрежа: КГБ, МИ–6, до всички: „Цел — убежището на Абелар; За справка — църквата на Муун, Банкок; Нарушител — Рем, видян от ЦРУ в Колорадо, САЩ“. — Елиът съобщи на помощника си координатите. — „Рем се е измъкнал от екзекуция. Молба за съдействие. Рем е подпомаган от предател на ЦРУ, служителят Сол Гризман, с псевдоним Ромул. Молбата на агенцията е Ромул да бъде ликвидиран заедно с Рем.“
— Идеално замислено — каза помощникът.
Но когато затвори, Елиът се замисли, дали това наистина е така. Ругаейки новините от Колорадо, той се почувства застрашен, изпълнен със съмнения. Не само Сол се е измъкнал — по-лошо, Крис е бил с него. Елиът пребледня. „Тъй като никой освен мен не беше узнал какво правеше Крис, те ще заподозрат мен“ — помисли си той. — „Те ще искат да знаят защо съм се обърнал срещу тях.“
„Ще ме преследват“.
Ръката му трепереше, когато отново набра номер. Телефонът често бе зает и той се страхуваше, че никой няма да вдигне. Сигналът спря и дрезгав глас му отговори.
— Кастор — каза Елиът — вземи Полидевк и елате в оранжерията — той преглътна шумно. — Баща ви се нуждае от вас.
Когато изгря луната, те излязоха от клисурата, където заровиха състезателния мотоциклет под скали, пръст и изпопадали клони. Не се нуждаеха от него повече. Щом полумракът се сгъсти, те нямаше да имат възможност да управляват безопасно между дърветата. Разбира се, друг нападателен отбор ще намери мотоциклета, но Сол и Крис ще бъдат далече от тях. На лунната светлина те изработиха маршрута си. Вървяха приведени, за да прикрият тайнствените си сенки. Достигнаха до начертаното нанагорнище, което бяха избрали в здрачината, докато изучаваха картата на местността и планираха маршрута си. Изкачиха скалистата пропаст, като нито приказваха, нито се оглеждаха зад себе си — само се ослушваха за нетипични звуци от долината под тях. След нападението преминаха двадесет километра през три свързани долини. Крис го болеше гръбнака от друсането на мотоциклета по неравностите на пътя. Харесваше му усилието при катеренето, отпускането на мускулите от напрежението.
На върха си починаха — проснати, невидими в скалистата дупка. Луната осветяваше изпотените им лица.
— Ако това беше във Виетнам, нямаше да имаме шанс — Сол говореше тихо и гласът му звучеше на пресекулки. — Те щяха да изпратят наблюдателен самолет с топлинен сензор.
Крис разбра — неприятното с топлинния сензор бе, че регистрира животинската, също както и температурата на човешкото тяло. Във Виетнам единственият начин да се използва практически беше да се пръска с отрова от самолет и да се убият всички диви животни в джунглата. По този начин, ако сензорът регистрира петно, топлинният източник трябва да е човек. Крис си припомни необичайната тишина на джунглата без животни. Но тук имаше прекалено много диви животински видове, за да бъде полезен топлинният сензор. Звуците в гората бяха постоянни, окуражителни — шумът на листата, шепотът на клоните. Пасеше елен. Таралежи и язовци събираха боклуци. Но ако шумовете престанат, той щеше да знае, че нещо ги е спряло.
— Те ще доведат други екипи — каза Крис.
— Но само, за да подплашат. Истинският капан е в полите на планините. Те ще наблюдават всяка горска спирка, всеки път и град около тази местност. Рано или късно ние трябва да слезем.
— Те не могат да обградят целия планински район. Трябва да избират. Най-близките била са на юг и запад оттук.
— Значи тръгваме на север.
— Колко далече?
— Толкова, колкото трябва. Ей там сме си вкъщи. Ако не харесваме как изглежда положението, ще продължим да вървим по-далече на север.
— Не може да използваме пушките за лов. Изстрелите ще предизвикат внимание. Но може да ловим риба. Там ще има и растения — тлъстига, планински киселец. Красотата на пролетта.