— Пролет. Добре, въпреки всичко се нуждаех да смъкна някой килограм. А най-накрая кучетата ще ни открият следите по отвесните скали — направи гримаса Сол.
— Сигурен ли си, че си в състояние за това? — намръщи се Крис.
— Хей, ами какво да кажем за теб? Този манастир те е изнежил, предполагам.
— Цистерианците — разсмя се Крис — да ме изнежат? Те са най-суровият орден в Католическата църква.
— Наистина ли не приказват?
— Не само това. Те вярват в нечовешката ежедневна работа. Аз можех по същия начин да изкарам шест години в Специалните сили.
Сол поклати глава:
— Живот в комуна. Мислил ли си някога за образеца? Първо сиропиталището, после армията, след това агенцията и накрая манастира. Те имат общ знаменател.
— Какъв?
— Възпитани на расова дискриминация кадри. Ти си пристрастен.
— И двамата сме такива. Единствената разлика е, че ти никога не правиш допълнителни крачки. Ти никога не си се изкушавал да влезеш в Еврейски монашески орден.
— Научиха ли те на нещо тези Цистерианци? Питам те, защото няма Еврейски монашески орден. Ние не вярваме в бягството от света.
— Затова ти остана в агенцията. Това е най-близкото нещо до монашеството, което можеш да намериш.
— Въпросът за съвършенството — Сол се намръщи с отвращение. — По-добре е да се размърдаме — той извади компас от джоба си и започна да изучава цветния циферблат.
— Защо Елиът иска да те убие?
Дори в нощта Крис видя червенина от яд по лицето на брат си.
— Не мислиш ли, че и аз продължавам да се питам. Той е единственият баща, който съм имал, и сега копелето се обърна против мен. Всичко започна от работата, която му свърших. Но защо?
— Той сигурно е взел предпазни мерки. Не можем просто да отидем при него и да го питаме.
— Тогава ще отидем при него по заобиколен начин — стисна зъби Сол.
— Но как?
Те се извъртяха към внезапен далечен тътен.
— Шум от нещо, което експлодира — промърмори Сол.
— По дяволите — изхили се Крис.
— Това е гръм — обърна се към него притеснен Сол.
Трийсет секунди по-късно, когато се изкачваха по билото на нащърбен хребет, буреносни облаци се носеха леко и закриваха луната. През внезапния хаплив вятър Сол откри безопасна дупка в скалата. Крис се скри под нея точно когато дъждът започна да удря.
— Да отидем при него по заобиколен начин? Но как?
Но думите на Сол бяха заглушени от по-силен гръм.
Кастор и Полидевк
Сол беше напрегнат. Свит на един покрив под прикритието на тъмнината, той гледаше към улицата. Коли препречваха тротоарите; лампи светеха зад завесите на апартаментите. Видя да се отваря врата в сградата на отсрещната улица. Излезе жена. Тридесетинагодишна, висока, елегантна, изискана, е дълга тъмна коса, с униформен моряшки панталон, червена блуза и кафяво сако. Сол я оглеждаше на светлината пред вратата. Кожата й беше нежна и мургава. Високите й здрави скули се подчертаваха от красиви устни, изящно чело и чувствен врат. Често я мислеха за модел.
Сол обаче знаеше повече. Той запълзя обратно от края на покрива към аварийния изход, изправи се и отвори вратата, която водеше към стълбите. За момент си припомни бягството от укритието в Атлантик Сити, спускайки се от покрива към стълбите до улицата, където открадна Дастера. Този път, след като бързо и незабелязано се измъкна от хубавата сграда, се огледа на улицата и пресече покрай паркираните коли, за да последва жената.
Тя тръгна наляво, стигна до уличната лампа и зави. Сол чуваше тракането на високите й токчета, докато пресичаше улицата и завиваше след нея. Някакво движещо се напред-назад такси го изнерви. Стана още по-подозрителен заради един старец, който разхождаше кучето си.
На средата на пресечката, жената влезе някъде. Сол приближи и погледна през прозореца към червените карирани покривки на масите в малък италиански ресторант. Спря се сякаш да погледне менюто, поставено на стената пред входа. Помисли, че би могъл да я изчака отвън, но не откри подходящо място, за да се скрие. По улицата имаше само магазини. Ако остане там или разбие ключалка, за да се изкачи на някой покрив, полицията можеше да го види. Освен това не искаше да я срещне на улицата. Твърде опасно беше. Така че, влизайки в ресторанта, тя му разреши един проблем.
Чу акордеон, когато влезе. Светлина от свещи проблясваше по полираните дъбови мебели. Сред приглушените разговори се долавяше шумолене на коприна. Сол огледа пълното помещение, пропито с миризма на чесън и масло. Промъкна се покрай един сервитьор е поднос и се запъти към ъгъла. Както и очакваше, тя стоеше с гръб към стената, близо до изхода към кухнята. Сервитьорът беше вдигнал останалите прибори от масата. „Добре“ — помисли Сол. Явно смяташе да яде сама.