По обед асансьорът се качваше и слизаше по-често. Линейките и съдебните лекари дойдоха и си заминаха. През нощта труповете бяха отнесени. Сол научи от един приглушен разговор в асансьора, че двама полицаи наблюдават апартамента на Ерика, а други двама са във фоайето. Все още не беше безопасно да тръгнат. Бяха толкова мръсни, че щяха да привличат вниманието на дневна светлина. Продължиха да чакат, борейки се за всяка глътка въздух. Погледът на Сол се замъгли, когато слънцето залезе. Ръцете му натежаха. Стомахът му се сви от обезводняване. Бяха на края на силите си — двадесет и четири часа от нападението.
Изпълзяха бавно през тесния отвор и залитайки, се изправиха на покрива. С отпуснати ръце се облякоха. Вдишваха дълбоко студения нощен въздух и преглъщаха сухо. Замаяни се загледаха в далечните светлини.
— Това не е всичко — каза Крис.
Сол знаеше какво означава това. Имаха нужда от превоз, вода, храна, баня и чисти дрехи, място, където да си починат. Но най-вече сън.
И след съня отговорите.
— Мога да взема кола — Ерика разпусна дългата си черна коса.
— Твоя или от посолството? — Крис не изчака отговора. Поклати глава. — Много рисковано е. Полицията знае коя си. След като не намериха трупа ти, ще решат, че си замесена. Ще наблюдават паркинга пред сградата. Ще открият къде работиш и ще наблюдават и посолството.
— Имам скрита кола — Гърдите й се повдигнаха, докато обличаше блузата си. Закопча ръкавите си. — Използвах друго име, за да я купя. Платих в брой. Колата не може да се проследи до мен. Пазя я в гараж в другия край на града.
— Но все пак остава другият проблем — къде ще отидем? — продължи Крис. — Полицията има описанията ни от съседите, които са ни видели около апартамента ти. Не можем да рискуваме с хотел. Двама мъже и една жена — набиваме се на очи.
— А който ни преследва, ще провери приятелите ти — добави Сол.
— Никакви хотели. Никакви приятели — каза тя.
— Какво тогава?
— Стига сте се питали! Не обичате ли изненадите?
Капитанът от полицейския отдел „Убийства“ сграбчи телефона в офиса си, гледайки мрачно към недоядения си плодов кейк на разхвърляното си бюро. Загуби апетита си, докато слушаше повелителния глас по телефона. Язвата му запари. През отворения прозорец нахлуваха сирените на Вашингтонската вечер.
— Разбира се — въздъхна капитанът. — Ще се погрижа за това, сър. Гарантирам, че няма да има проблеми.
Свивайки устни с отвращение, той затвори телефона. Избърса изпотената си ръка, сякаш телефонът я е осквернил. Един човек се появи на вратата. Погледна през бюрото си и видя мършавото лице на лейтенанта — без сако, без вратовръзка, намачкани навити ръкави на ризата, запалена цигара.
Зад лейтенанта звъняха телефони; тракаха пишещи машини. Изморени детективи търсеха досиета и разпитваха задържани.
— Много си намръщен — каза лейтенантът. — Изглеждаш, сякаш началството те е изпратило на ново обучение.
— Гадна работа — капитанът се отпусна на скърцащия стол.
— Какво става?
— Кървавата баня снощи. Шест човека, въоръжени така че да нападнат някоя малка държава, са убити в съвсем обикновена жилищна сграда.
— Май вече не водиш разследването?
— Нещо такова. Никога преди не се е случвало.
Лейтенантът изпусна цигарен дим.
— За какво, по дяволите, говориш? — той прекрачи в стаята.
— Разговорът от преди малко — капитанът е презрение посочи телефона. — Дойде от „горе“. Имам предвид, от толкова високо, че не ми е позволено да ти кажа. Гади ми се, само като си помисля. Ако не направя всичко както трябва, с мен е свършено — Потрепервайки, той се хвана за стомаха. — Проклет град! Понякога си мисля, че това е задника на вселената.
— Кажи ми, за бога.
— Убитите. Правителството прибра телата им — Нямаше нужда да обяснява кое „правителство“. И той и лейтенантът работеха достатъчно отдавна във Вашингтон, за да знаят какъв е синонимът на тайната дейност. — Телата няма да се идентифицират за безопасност. Служебна работа. Без публичност. Правителството се грижи почти за всичко.
— Почти? — лейтенантът загаси цигарата си. — Не разбирам.