— Двама мъже и една жена. Имаме името на жената — Ерика Бернщайн. Имаме подробни описания. Ако ги открием, трябва да се обадим на един телефон. Но те не трябва да узнаят, че сме ги видели и не можем да ги задържим.
— Това е лудост. Застреляли са шестима, а ние не можем да ги арестуваме?
— Как бихме могли, по дяволите? Казах ти, че правителството прибра труповете. Те не съществуват. Ние търсим трима, които не са убийци, участвали в масово убийство, което никога не се е случило.
Ерика първа излезе от сградата. Малко след това Сол и Крис един след друг, използвайки различни изходи, я последваха. Като се оглеждаха в тъмнината, те тръгнаха по малки улички. Всеки от тях взе такси, като преди това се увери, че не е следен. Даваха инструкции на шофьорите да ги закарат до различни места в другата част на Вашингтон. Докато Ерика отиде да вземе колата от гаража, Крис я изчака в една пицария. Сол ги чакаше в един клуб с видеоигри и гледаше през прозореца към улицата, за която се бяха уговорили.
Точно преди клубът да затвори в полунощ, той видя едно синьо Камаро да спира на ъгъла. Позна Ерика зад кормилото и излезе, а докато си отваряше вратата инстинктивно огледа улицата.
— Надявам се да не ви е много тясно отзад.
Сол се учуди на това. После обаче, видя Крис, залегнал зад седалката на шофьора, така че да не се вижда.
— Шахтата на асансьора, сега пък това!
Пъшкайки, той се качи отзад. Щом Ерика зави зад ъгъла, Сол се сви до Крис.
— Няма дълго да стоите така интимно — подхвърли Ерика.
Сол забеляза променящото се улично осветление, докато тя караше.
— Точно колко?
— Час.
Той изпуфтя отново и забута Крис.
— Ей, мръдни си дебелия задник.
Ерика се засмя.
— Ченгетата търсят двама мъже и една жена. Ако ни видят, може да ни спрат за проверка.
— Не съм много сигурен — каза Крис.
— Защо да предизвикваме съдбата?
— Нямах това предвид. Докато чаках в пицарията, зърнах един вестник. Убийствата не бяха споменати.
— Сигурно е бил вчерашен вестник — каза Ерика.
— Не, днешен. Шестима убити. Апартаментът ти разрушен. Очаквах това да е на първа страница заедно с описанията ни и работата ни. Проверих и други вестници. Никъде нищо.
— Може би много късно са получили информацията, за да я публикуват.
— Престрелката беше в 10.30 снощи. Имаше достатъчно време.
Тя зави. Покрай Камарото проблясваха светлини.
— Някой сигурно е принудил вестниците да не публикуват нищо.
— Елиът — каза Сол. — Вероятно е прибрал труповете и е накарал полицията да мълчи заради националната сигурност. Вестниците никога няма да узнаят какво се е случило.
— Но защо? — попита Крис. — Той ни преследва. Можеше да има снимките ни на всяка първа страница из цялата страна. По-голям ще е шансът му да ни хване, ако толкова много хора ни преследват.
— Той обаче не иска публичност. Независимо защо е всичко това, той иска да го запази в тайна.
— Тогава какво? — Крис стисна юмруци. — Какво е толкова дяволски важно?
Сол усети, че Камарото завива. Равната магистрала неочаквано се смени с разбит страничен път.
— Това чудо няма ли амортисьори?
— Почти стигнахме. Вече е безопасно и може да седнете нормално — засмя се Ерика.
Сол доволно се изпъна на седалката. Протегна изморените си крака и се загледа през прозореца. Фаровете на Камарото осветяваха гъсти храсти от двете страни на тесния, прашен път.
— Къде сме?
— Южно от Вашингтон. Близо до Маунт Вернон.
Сол потупа Крис по рамото и му посочи една горичка. Над тях луната осветяваше прекрасна вила от червени тухли.
— Колониална?
— Малко по-късно. Построена е през 1800 година.
Ерика спря колата там, където алеята свиваше от дърветата към поляните, пред просторната веранда. Тя насочи фаровете си към горичката.
— Знаеш ли кой живее тук? — попита Крис. — Разбрахме се да не рискуваме при приятели.
— Не е приятел.
— Тогава кой е?
— Този човек е евреин. Бих се редом със сина му в Израел. Идвала съм тук само веднъж — когато дойдох да му съобщя, че синът му е загинал храбро — Тя въздъхна. — Показах му снимка на гроба. Дадох му и медала, който синът му не доживя да види. Каза ми, че ако се нуждая от помощ… — гласът й пресипна.
Сол разбра това, което тя пропусна да каже.
— Познаваше ли сина добре?
— Исках. Ако беше жив. Щях да остана с него в Израел.
Сол я прегърна, за да я успокои.
Къщата все още беше тъмна.
— Той или спи, или не е в къщата — каза Крис.
— Той е предпазлив. Неочаквани посетители толкова късно — не би светнал лампи.
— Прилича на нас — отвърна Крис.