„Няколкото дни“ се превърнаха в цяла седмица. От изгрев до залез, всеки ден, е изключение на еврейската събота, Крис и Сол преминаха през най-интензивните тренировки, които някога са получавали, включително и в Специалните сили. Демонстрациите бяха последвани от практически занимания и убийствени упражнения. Учеха фехтовка и балет.
— За ловкост — обясняваше Ротбърг. — Трябва да разберете нуждата от изтънченост. Издръжливостта и силата нямат такова значение. Няма значение и това колко грамаден и як е противникът ви. Добре прицелен удар на точното място би го убил. Рефлекс — най-важният фактор, който се придобива чрез фехтовка и балет. Трябва да се научите да контролирате тялото си, да го усетите като нещо цяло и неделимо, от мозъка до мускулите. Мислите моментално трябва да се превръщат в действие. Колебанието, лошата синхронизация и неточният удар дават възможност на противника да ви убие. Бързина, координация и рефлекс — това са другите ви оръжия освен тялото. Тренирайте, докато не можете да си кажете името от изтощение. Докато предишните ви тренировки, независимо колко сурови са били, ви изглеждат като песен. Тогава тренирайте още.
Ако не бяха в класните стаи или в салона, Крис и Сол прекарваха времето си в стаята, за да доразвиват уменията си. Подобно на Ротбърг, Крис заставаше с ръце встрани, с обърнати надолу длани. Сол слагаше монети на ръцете му. Крис разперваше ръце и завърташе длани, за да хване монетите. После идваше ред на Сол. През първата седмица смятаха, че този трик е невъзможен. Монетите или падаха, или Крис и Сол ги хващаха твърде ниско и непохватно. „Убит си вече!“ — казваха си те. В края на втората седмица рефлексите им доста се бяха подобрили, така че хващаха монетите е едно рязко движение. Монетите сякаш се закачаха във въздуха, уловени преди да почнат да падат.
Монетите обаче бяха само средство, не и крайна цел. След като се бяха научили да ги хващат, изникваше нова трудност. Ротбърг им обясни, че не само трябва да се научат как да нанасят удар с лакти назад, а и че трябва да го направят и напред е основата на дланта си, също толкова бързо. Когато упражняваха това, Крис и Сол слагаха моливи на масата. Докато бяха е разтворени ръце, трябваше да съборят моливите преди да хванат монетите. И този номер изглеждаше неизпълним. Те или изпускаха монетите, или не успяваха да бутнат молива, или се движеха толкова тромаво, че пак си казваха: „Убит си!“
Като по чудо в края на третата седмица успяха да направят и двата номера едновременно. Обаче събарянето на моливите не беше крайната цел. Към бързината и координацията трябваше да прибавят и точността. Намазваха дланите си с мастило и се целеха в нарисувана окръжност на лист хартия, закрепен на стената. Първите дни не можеха нито да оставят мастилен отпечатък върху листа, нито да хванат монетите. В началото на петата седмица обаче, вече се радваха на отпечатаните им длани върху листа и на монетите в ръцете си. Можеха вече да се поздравят: „Убихме другия!“ Най-накрая Ротбърг прецени, че вече могат да се упражняват върху трупа. Последната седмица той им обясни и заключителния тест.
— Пъхнете монетите в джобовете си. Облечете тези ватирани жилетки. Упражнявайте се самостоятелно.
Крис лежеше на канапето във вилата и гледаше как слънцето осветява прозореца. Потомак се плискаше по брега. Лек ветрец поклащаше клоните. Птички пееха. Спомни си, че в онзи кибуц в Израел нямаше птички. Само пясъци, горещина и седем седмици потене, концентрация и болка. Когато обучението за професионални убийци свърши, той почти беше постигнал съвършенството, което Елиът непрестанно му внушаваше. Най-добрият сред малкото избрани, най-стриктният — способен, смъртоносен служител на световно равнище в началото на кариерата си. „През 1966“ — мислеше си той — „Когато бях млад.“
Сега, след успехите и провалите, след предателствата, Крис размишляваше за изминалите години. Агенцията, манастира, пак агенцията, изпитанието в Рим, Църквата на Муун, гроба, който си изкопа в Панама. Пътят му бе предопределен. На 36 години той преценяваше всичко, което беше научил. Анализираше седемте седмици в Израел, като си припомняше какво каза Ерика. Според описанието на Сол, мъжете, нападнали го в Атлантик Сити приличаха и на тях двамата. Хора, обвързани с Елиът, но обучени от Мосад. Той упорито се опитваше да си припомни за други американци в школата на Ротбърг. Но не успя. Пригади му се от извода. И за това ли ги е лъгал Елиът? Дали е пращал и други при Ротбърг, въпреки че им бе обещал, че са единствени? Защо ще ги лъже?