Светлината се приближи. Забързани стъпки. Не! Измъкна се от една ръка, но когато се опита да излезе от сандъка, друга ръка го стисна за рамото. Не! Хленчейки, той зарита, но докосваше само въздух и започна да се дърпа, когато ръцете се извъртяха и го повдигнаха.
— Нека да те изведем на светло.
Той се бореше неистово, но ръцете стискаха раменете и краката му. Успя само да се сгърчи и да удари глава в гърдите си, докато мъжете го мъкнеха нагоре по стълбите. След мрака той замига срещу слънчевата светлина, навлизаща от кухненския прозорец. Плачеше.
— Успокой се — каза дебелият мъж в униформата, пухтящ от усилието.
Този с мушамата се намръщи като видя полепналите в катран гуменки на Крис, кирливите му панталони, мръсната му коса. Извади носна кърпа и избърса сълзите и въглищния прах от лицето на Крис.
Крис отблъсна ръката му и се опита да изглежда толкова силен и висок, колкото позволяваше дребното му телце.
— Не е смешно!
— Какво?
Крис зяпна мрежата в трапезарията.
— Аха. Разбирам — каза цивилният. Гласът му звучеше приятелски, въпреки студените очи и болнавото лице. — Ти ни чу да се смеем.
— Не е смешно! — извика Крис.
— Не, разбира се, че не — каза мъжът в униформата. — Ти погрешно си ни разбрал. Ние не се смеехме на теб. Напротив, идеята за мрежата е много добра. Естествено, можеше да използваш и по-хубав материал. Няколко урока по дизайн и маскировка ще ти дойдат добре. Но идеята… За това се смеехме. Не на теб, а за теб. Един вид възхищение. Ти си смело момче. По начина, по който се справяш, мога да кажа, че си син на Джери, макар че не приличаш на него.
Крис не разбра много от думите. Той се намръщи, сякаш мъжът в униформата се опитваше да го изиграе. Много отдавна, припомни си бегло, някой му беше казал, че е имал баща. Но никога не беше чувал за човек, наречен Джери.
— Разбирам, че не ми вярваш — каза мъжът. Опъна крака и прибра ръце до бедрата си като ченге. — По-добре да се представя. Аз съм Максуел Липейдж.
Това име, както и Джери, не означаваше нищо. Крис го загледа подозрително.
Мъжът погледна озадачено.
— Генерал Максуел Липейдж. Сигурно знаеш. Най-добрият приятел на баща ти.
Крис го загледа още по-сурово.
— Искаш да кажеш, че никога не си чувал за мен? — учуди се мъжът, обърна се към високия сиволик цивилен и вдигна безпомощно ръце: — Не ме бива много за това. Може би ти ще му обясниш?
Цивилният кимна. Пристъпи напред и се усмихна.
— Аз съм Тед Елиът, сине. Но ти можеш да ме наричаш просто Елиът. Както всичките ми приятели.
Крис го погледна с недоверие.
Мъжът, наречен Елиът, извади нещо от мушамата си.
— Предполагам, че всички момченца обичат шоколад. Особено „Бейби Рут“. Искам да съм твой приятел — протегна ръката си Елиът.
Обезпокоен, Крис се преструваше, че не го интересува и отказваше да погледне шоколада.
— Хайде, вземи го — каза мъжът. — Аз вече изядох един. Хубав е.
Крис не знаеше какво да направи. Единственият съвет, който майка му някога му бе давала, бе да не взема сладки неща от непознати. Но цяла седмица не беше ял нищо друго освен остарели бисквити. Главата му олекна. Куркането в стомаха му продължаваше. Той грабна шоколадовите пръчки преди да се усети.
Мъжът, наречен Елиът, се усмихна.
— Ние дойдохме, за да ти помогнем — каза Липейдж. — Знаем, че майка ти те е напуснала.
— Тя ще се върне!
— Ние сме тук, за да се погрижим за теб — Липейдж погледна мухите с отвращение.
Крис не разбра защо Елиът затвори прозорците. Дали щеше да вали? Усети, че е изпуснал оръжието си — гумената лента, едва когато Липейдж хвана ръката му. Те го изведоха на верандата. Липейдж го държеше, докато Елиът заключи вратата. Той забеляза как госпожа Кели наднича от съседния прозорец и после бързо се скрива. Спомни си, че никога преди не го е правила и внезапно го достраша.
Крис седна на предната седалка в колата между двамата мъже и се загледа първо в тежките обувки на Липейдж, после в сивите райета на вратовръзката на Елиът и накрая в дръжката на вратата. Мисълта да избяга изчезна веднага, щом колата потегли и той очарован загледа как Липейдж сменя скоростите. Никога преди не се беше возил в кола. Индикаторите на таблото, движението на хора и превозни средства навън го увлече. Преди да може да усети, че са пристигнали, Липейдж паркира пред една грамадна сграда с колони, която напомняше на Крис за пощенска станция. Направляван от Липейдж, който здраво го беше стиснал за рамото, Крис вървеше между двамата мъже през мраморни коридори, очертани с пейки. Подминаваха ги мъже и жени, които бяха облечени като за църква. Те носеха снопове хартия и неща, подобни на малки куфарчета.