Те напълно започнаха да разбират, че способността да вземеш надмощие не се дължи на младост или сила, а на скритите познания. Изучените умения им даваха сигурност, възможност да се отпуснат, да опознаят опасността. Властта им ги правеше смирени.
Ли им разказа една история:
— Аз учех в мисионерско училище. Изучавахме Библията — и Стария, и Новия завет. Ще споделя с вас нещо, което винаги ми е правило впечатление. В Стария завет, в Исая, вашият Бог, казва: „Аз създадох деня, аз създадох нощта. Аз създадох доброто, създадох и злото. Аз, вашият Господ, създадох всичките тези неща.“ Винаги съм се чудил защо вие, западняците, осъждате злото като грях, след като вашият Бог го е създал и разрешил на Луцифер да го защитава. Странно е, че воините видели смърт и чудеса или остават в армията или се оттеглят в манастир — просто заради дисциплината. В същото време тези, които нищо не знаят и спокойно си стоят у дома, говорят за зло и грешно, и греховно. Чудесно е, че съдбата на войниците не позволява съобразяването с добро и зло, а с дълг, чест и вярност.
Ишигуро позволи на момчетата да изиграят веднъж шинигурай. На японски тази дума означаваше „луд съм да умра“. Той се надяваше, че тази груба игра някой ден ще им позволи да се хвърлят в лапите на смъртта без колебание. Състоеше се в различни подскоци и целеше падане от височина по гърди.
— Няма нищо по-вълнуващо от това — да знаеш, че приятелят ти е изправен пред смъртта някъде в тъмнината. Толкова е възбуждащо! — каза Ли.
Ишигуро отвърна:
— Ще ви почета от „Хагакуре“. Заглавието означава „скрит сред листата“. Тук се обясняват класическите постановки на самурайската етика. Животът на самураите е постоянен стремеж към смъртта. В ситуация фифти-фифти, на живот и смърт, просто я приеми, готов да умреш, ако трябва. В това няма нищо сложно. Просто се стягаш и продължаваш. Този, който се провали и избере да остане жив, ще бъде смятан за страхливец и некадърник. За да бъдеш съвършен самурай, трябва да си готов да умреш всяка сутрин и вечер, ден след ден. Ад е да живееш в спокойни времена, когато нямаш друг избор, освен да чакаш да покажеш храбростта си.
В деня, когато завършиха обучението си, Ишигуро им даде заключителния урок.
— През дългите години на японската история управляващият винаги е бил почитан от народа си. Нарича се шогун, нещо като вашият президент. Подчинените му са били най-способните, подобно на вашите Пентагон и ЦРУ. Под владението и грижите на тези господари са били хатамото — самураи в служба на шогуна. Господарите са междинното звено — те гарантират почит и уважение към началника и справедливост за народа. В замяна на това самураите са им отдавали почит, изпълнявали са смело и вярно задълженията си. Отговорността на самураите е позната като гири. Ако някой самурай се отдадял на монашеска служба или останел осакатен, освобождавали го от служба при шогуна. Ако умре господарят, то шогунът освобождавал самураите му от служба. Тогава самураите тръгвали да пътуват из страната сами — не били обвързани със семейства. Много често заради точните си и смъртоносни умения те били преследвани и непрекъснато предизвиквани. Някои се събирали на групи. Малка част ставали бандити, а повечето — монаси. Не е ли странно как властта да убиваш често превръща хората в монаси? Но във вашия случай, Шогунът не е президентът. Обществото ту е благосклонно към такъв човек, ту не е. Не! Вашият шогун е Елиът. Той може да ви освободи, може и да умре. Без него вие оставате скитници.
Дъждът все още барабанеше по покрива на бунгалото. Утрото бе мрачно.
Ерика ги гледаше поразена. Крис и Сол разказваха един през друг.
— Колко дълго казахте, че е продължило това обучение? — попита тя.
— Три години — отговори Сол. — Всеки ден по три часа.
Тя въздъхна.
— Но вие сте били още деца.
— Искаш да кажеш, че просто бяхме млади — каза Крис. — Не съм сигурен, че някога сме били деца, при такова възпитание.
— Ние бяхме доволни от тези часове. Харесваше ни Елиът да се гордее с нас. Неговото одобрение беше всичко, към което се стремяхме — каза Сол.
Крис посочи компютърните разпечатки.
— Предполагам, че и мъжете в този списък са отгледани в същата атмосфера като нас.
— В известна степен — допълни Ерика.
Сол погледна мрачно.
— Това бе добро. Тогава. През пролетта, когато завършвахме, Специалните сили и 82-ра военновъздушна дивизия изпратиха свои хора в училището. Те изкараха цяла седмица и се надпреварваха да убеждават класа ни във възможностите си — в гласа му се появи горчива нотка. — По същия начин IBM и Xerox изпращат хората си в колежите. Всички момчетата в класа ни избраха едно или друго военно подразделение на армията. По този начин продължиха традицията. Няма момче, завършило „Франклин“, което да не отиде в армията. Толкова искаха да покажат куража и смелостта си, че шест години по-късно, през 1968 година, по време на офанзивата във Виетнам, 80% от тях бяха убити.