— Господи! — възкликна Ерика.
— Но процесът не беше завършил за нас — продължи Крис. — Елиът го нарече „улягане“. След училище и доджото, след Специалните сили и Виетнам, той ни изпрати в школата за професионални убийци на Ротбърг. После отидохме в една ферма на агенцията във Вирджиния. Твърде дълго Елиът ни бе вербувал. До някаква степен това бе почнало още, когато бяхме на пет години. След фермата вече бяхме готови да работим за него.
— Той ви направи най-добрите.
— Да, направи ни — ядосано сви устни Крис. — Останалите мъже също. Той така ни програмира, че да сме му напълно предани.
— Никога да не задаваме въпроси. Като при задачата за „Парадигма“ — каза Сол. — Дори и не съм сънувал да го разпитвам защо трябва да правя нещо. Достатъчно беше, че е дал нареждания.
— Бяхме толкова наивни, че сигурно ни се е присмивал. Когато избягахме от училище онази нощ и ни нападна бандата… — гневно каза Крис. — Чак сега разбирам. Нещо в тях винаги ме смущаваше. Изглеждаха твърде добре. Кожените им якета бяха нови. Движеха се със скъпа кола — той потръпна. — Сигурно са били негови служители. Изпратил ги е да ни изиграят, да ни предизвикат, така че да отидем да тренираме в нашето доджо. Само Бог знае по колко други начини ни е манипулирал.
— Онези шоколадови пръчки „Бейби Рут“. Даде ми една в Денвър, когато ме изпрати да ме убият.
— По същия начин постъпи и когато ме помоли да те намеря — добави Крис. — Ние сме като кучетата на Павлов. Шоколадчетата са символа на връзката му с нас. Той ги използваше, за да ни накара да го обичаме. Беше лесно. Никой друг не се е държал така добре с нас. Възрастен човек, който дава шоколад на деца.
Дъждът навън се усили.
— И сега разбираме, че всичко, което е казвал, не е било истина. Хитрост. Измама — продължаваше Сол. — Никога не ни е обичал. Просто ни използваше.
— Не само нас — кипна Крис. — Онези мъже също са мислели, че ги е обичал. Той излъга всички. Ние бяхме само една част от цяла група. Бих могъл да му простя лъжите — всичко, което ме караше да правя, ако все още вярвах, че сме нещо изключително за него. Но не сме! — Той слушаше бурята, а думите му бяха като ураган. — И затова искам да го видя как умира!
Възмездие
Две минути след като мъжът, който продаваше на черно алкохол, отвори, Харди стъпи обратно на улицата, стиснал здраво две бутилки „Джим Бийм“ в книжна кесия. Той беше горд със себе си заради избора на марката. Неговата държавна пенсия му позволяваше малко превземки, но Харди никога не се унижаваше като пие неотлежало долнопробно уиски. Нито някога се е изкушавал да опита евтино вино или възсладките плодови контрабандни буламачи, предпочитани от останалите пияници в жилищния му блок. Той си имаше принципи и правила. Ядеше един път дневно, независимо дали е гладен или не. Миеше се и се бръснеше всеки ден и носеше чисти дрехи. Трябваше да го прави. Поради влажността в Маями Харди се изпотяваше непрекъснато. Алкохолът се просмукваше бързо от порите му. Дори и сега, в осем и пет сутринта, топлината беше отвратителна. Слънчевите очила предпазваха от блясъка и скриваха кръвясалите му очи. Украсената с цветя риза беше прилепнала за тялото му и мокреше книжния пакет, който той притискаше до гърдите си. Погледна към стомаха си и се ужаси от белезникавата, подпухнала кожа, която изпъкваше под разкопчаното копче на ризата. Закопча го с достойнство. Скоро, след още два блока, той ще се завърне в тъмната безопасност на стаята си, ще затвори крилата на прозорците, ще пусне вентилатора, ще гледа последния половин час на предаването „Добро утро, Америка“ и ще вдига наздравица за Дейвид Хартман.
Мислите за първото питие на деня го накараха да затрепери. Той се огледа за ченгета. След това се обърна към малката уличка, като се почувства защитен под един авариен изход. Когато шумът от уличното движение отмина входа, Харди бръкна в книжната кесия, отвъртя капачката на една от бутилките, извади гърлото й и го вдигна към устата си. Затвори очи, наслаждавайки се на топлината на бърбъна, който погъделичка гърлото му. Тялото му се отпусна. Внезапно той се вдърви, като чу тътена от силна музика да се приближава. Отвори си очите озадачен и се зазяпа в най-високия кубинец, който някога бе виждал. Той носеше лилава риза, огледални очила и се движеше в такт с дрезгавия звук от касетофона, закачен с каишка около раменете му. Як, стиснал жестоко устни, кубинецът го заклещи към стената под аварийния изход.