Харди потрепери отново, но този път от страх:
— Моля те, имам десет долара в портфейла си. Само не ме наранявай. Не взимай уискито.
Кубинецът се намръщи:
— За какво говориш? Един тип каза да ти дам това — той натъпка опаковка в книжния плик и продължи напред.
— Какво? Хей, почакай за минута. Кой е? Как изглежда?
Кубинецът сви рамене.
— Някакъв си тип. Какво значение има? Вие всички изглеждате еднакви. Даде ми двайсет долара. Това е всичко.
Докато Харди премигне, кубинецът се изпари от уличката, а музиката от касетофона заглъхна. Харди облиза устни и вкуси останките от бърбън по тях. Той нервно достигна до опаковката в кесията. Усети дълъг, тънък предмет вътре. Скъса непохватно опаковката и извади ключ.
Изглеждаше като ключ от сейф за ценности. Имаше номер: 133 и букви: ПССЩ. Леко замаян, той се опита да се съсредоточи и най-накрая се досети за какво се отнасят буквите: Пощенска Служба на Съединените Щати. Пощенски ключ.
Една идея го безпокоеше, също както в старите времена. Той не беше работил за разузнаването от 1973 година, когато последиците от Уотъргейт предизвикаха масова чистка в агенцията. Независимо от пиянството си, Харди все още беше достатъчно ценен и се надяваше да остане верен на работата си като началник на Южноамериканските служби, докато не навърши възрастта за пенсиониране. Но политическите скандали след намесата изискваха уволнения и пияницата беше добър вариант. На шейсет и две годишна възраст той бе принуден да напусне. Най-накрая получи пълната си пенсия и с алкохолната си омраза към студа замина за Маями.
Сега той си мислеше: „По дяволите, аз съм твърде стар за игри. Пощенска ключалка. Първо ме изритаха, после си представят, че ще щракнат е пръсти и аз ще работя отново за тях.“ — Той пусна ключа в книжния плик и се махна от уличката. — „По-добре да си го представят още веднъж.“
Достигна до средата на блока, когато му дойде наум друго предположение: „Може би ключът не е пратен от агенцията — той се намръщи и поспря. — Може да е от другата страна. Коя друга страна, все пак? По-важно е, защо? Кой се нуждае от пияница? Дори и да бях трезвен, аз съм загубил форма. След девет години не знам нищо за агенцията. Защо, по дяволите?“
Жаркото слънце се прокрадна през нюансираните му очила и го накара да замижи. С чувството, че е наблюдаван, по гръбнака му преминаха тръпки. Той се огледа наоколо. „Глупаво — помисли си. — Приятелю, ти не се шегуваш, загубил си форма. Вълнение като това трябваше да те е убило през предишните дни.“
Не, това нямаше значение повече. Каквато и игра да се предлага, той не възразяваше. Някой беше загубил време и двайсет долара. Всичко, което искаше, бе да се върне вкъщи, да включи вентилатора и да изпие своя тост за Дейвид Хартман. Да изпие много тостове. И да има няколко в повече, когато се появи неговият добър, стар приятел — Фил Донахю.
Скоро той видя входа на сградата, където бе апартаментът му. Собственикът я наричаше „имението“, но „квартира“ щеше повече да й подхожда. Развалината беше петнайсететажна. Бетонът бе толкова под средните стандарти, че се рушеше от въздуха. Стъклата бяха толкова тънки, че потреперваха от уличното движение. Фоайетата миришеха на зеле, водопроводните тръби течаха. През тънките стени Харди чуваше винаги, когато съседът му си вземаше душ. Надписът отвън гласеше:
„Преждевременно погребение“ — помисли си Харди.
Той достигна сградата и се загледа към изпражненията на чайките на тротоара, примесени с пера и скупчени пред напуканото стъкло на вратата. Стомахът му се раздразни, когато анализира дните си — бърбънът, футболното шоу, супата и най-накрая новините, ако можеше да се задържи толкова дълго буден; нощните кошмари, изпотяването в три часа сутринта. „По дяволите, Дейвид Хартман може да почака“ — помисли си той, обърна се от входа и продължи надолу. Той се призна за глупак. Бедата бе, че въпреки огорчението от агенцията и предчувствието за беда, той не можеше да подтисне любопитството си. Не бе изпитвал такова любопитство, откакто беше гледал ураганите през последния сезон.
Коя пощенска станция? Тъй като трябваше да започне от някъде, той избра най-близката, като спря на уличката по пътя, за да подсили куража си с бърбън. Станцията беше в стъкло, боядисана с хромова боя, дълга и тясна, от двете страни с палмови дървета, които изглеждаха превити от топлината. Той премина през съскащата автоматична врата. Миришеше на дезинфекционен препарат, който портиерът използваше за бетонния под. Пощенските кутии бяха разположени от двете страни на коридора. Той намери номер 133 на необикновено голяма врата. Тя беше на долната редица от лявата му страна. Разбира се, всяка пощенска станция в града вероятно имаше пощенска кутия с номер 113. Ключът можеше и да не стане. Но щом го извади от книжния плик, откри, че ключът се завъртя гладко в ключалката. Кутията беше толкова ниска, че щом я отвори трябваше да коленичи, за да погледне вътре. Поради размерите й, той очакваше пакет. Но не намери нищо. Изпълнен с разочарование, ядосан, че е глупак, той почти се остави на инстинктите си да го водят. Защо на долната редица? Защото дори и да коленичиш, не можеш да видиш горната част. За да видиш всичко вътре трябва да се превиеш надолу към пода. Ако нещо е закрепено към горната част, чиновникът, който слагаше пощата от другата страна, нямаше да го види, освен ако не се препъне на пода, както Харди направи сега. Ето къде беше — малка, пластмасова кутийка с магнит, който я крепеше.