С червено от навеждането лице, Харди отдели магнита. Изправи се олюлявайки се. Той погледна по продължението на коридора с пощенските кутии. Никой не се виждаше. Вместо да отиде на сигурно място, той пое риск и дръпна капака на кутийката.
Намръщи се при вида на друг ключ. Какво…?
Не беше ключ от пощенска кутия. Имаше номер: 36.
Той го обърна. Хотел „Атлантик“.
Сол се напрегна, когато чу ключът да се превърта в ключалката. Той се наведе зад стола и сграбчи скритата си Берета, втренчен към постепенно отварящата се врата.
Сол се беше уверил, че стаята е тъмна, като дръпна завесите. Светлината от хола струеше на тънки нишки по пода и след това се разширяваше. Сянка закриваше светлината. Пълен мъж пристъпи бавно вътре, като стискаше нервно нещо в хартиен плик.
— Затвори и заключи вратата — каза Сол.
Мъжът се подчини. В тъмното Сол включи въртящата се във всички посоки настолна лампа и я насочи към него. Сега нямаше никакви въпроси. Иззад лампата, скрит от светлината, той позна Харди. Мъжът свали слънчевите си очила и вдигна ръка, за да предпази очите си. Сол не го беше виждал в продължение на тринайсет години. Тогава Харди изглеждаше зле. Сега, на седемдесет и две годишна възраст, той беше още по-зле — бледа, подпухнала кожа, червени пигменти по набръчканите му бузи, разширена коремна област от увеличения му черен дроб и задържащо вода тяло на алкохолик. Косата му беше сива, безжизнена и без блясък. Най-накрая беше пригладена. Той бе избръснат. Не издаваше никаква миризма, освен тази на бърбън. Дрехите му — отвратителна риза на цветя и панталони от електриково син полиестер, изглеждаха изпрани и изгладени. Белите му обувки бяха добре лъснати.
„По дяволите, ако аз бях пияница, съмнявам се, че щях да обръщам толкова много внимание на външния си вид“ — помисли си Сол.
— Радвам се да те видя, Харди. Ключът за осветлението е от лявата ти страна.
— Кое…? — гласът на Харди вибрираше, докато опипваше за електрическия ключ.
Светнаха две лампи — на бюрото и над леглото. Харди се огледа намръщено.
— Не ме ли позна? Аз съм оскърбен.
Харди продължаваше да се цупи.
— Сол?
Той премигна сконфузено.
Сол все още държеше Беретата скрита. Изхили се и премина през стола, за да се здрависа с Харди.
— Как си? Какво има в плика?
— Уф — Харди сви рамене объркано, — само няколко неща. Имах ранна мисия.
— Алкохолна ли?
— Е добре, ами… — Харди изтри устата си смутено. — Имам няколко супер приятели. Не съм разбрал, че барчето за алкохол се е изпразнило.
— Изглеждат ужасно тежки. Остави ги на бюфета. Нека ти починат ръцете.
Харди се почувства неловко, но свърши това, което му беше казано.
— Аз… за какво е всичко това?
— Събиране, предполагам — вдигна рамене Сол.
Звънна телефонът. Харди потрепна и се загледа в него. Звънна повторно.
— Няма ли да отговориш?
Но Сол не помръдна. Телефонът спря.
— За Бога — каза Харди, — какво става? Този кубинец…
— Не беше ли впечатляващ? Трябваше да поразгледам доста наоколо, докато го намеря. Точно и правилно попадение.
— Но защо?
— Ще стигнем и до там. Въоръжен ли си?
— Ти си правиш майтап с всичките тези кубински емигранти.
Сол поклати глава. Харди беше легендарен е това, че не ходеше никъде без оръжие, с изключение на банята. Веднъж, за ужас на Тайните служби, той носил револвер в Белия дом, на конференция с президента. Друг път, по време на светска вечеря, заспал от препиване, отпускайки се на стола, а пушкалото му се хлъзнало от кобура и тежко паднало на пода пред двама конгресмени и трима сенатори.