— Не.
— Нужен си ми трезвен. Ако трябва да пиеш…
— Вермут? Това шега ли е?
— Смея ли се?
— Това е отвратително.
— Може би няма да пиеш много. В случай, че се изкушиш…
Сол занесе бутилките с уиски в банята и ги изпразни в тоалетната чиния. Харди изстена.
— Струваха ми шестнайсет долара.
— Ето ти двайсет. Задръж рестото.
— Садист.
— Помисли за този вариант — колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще си купиш повече бърбън.
Сол отиде до бюфета, отвори двата вида вермут — бял и червен и сипа в чашата на Харди.
— В случай, че стомахът ти е по-издръжлив отколкото си мислех.
Харди се намръщи при вида на розовия коктейл. Той се пресегна, но си дръпна ръката. След това се протегна отново и изпи чашата на три глътки. Дишайки тежко, той се вкопчи в бюфета.
— Господи Боже!
— Добре ли си?
— Има отвратителен вкус — Харди потръпна. — Никога няма да ти простя това.
Той си напълни още една чаша:
— Е, добре, аз трябва да знам. И така, как откри, че съм го разследвал?
— Никак.
— Но ти каза…
— Имах подозрения, провокирани от чувствата ти към него. Но не бях сигурен. Предположих, че ако те попитам, ти ще се изплашиш и ще отречеш. Така се престорих, че вече знам, като се надявах, че ти ще се съгласиш.
— Толкова дълго бях нокаутиран тук — отбеляза Харди. — Добре, истина е. Но ти ме изплаши за малко. Никой не трябва да знае за това. Повярвай ми, бях много внимателен. В работа като тази, не се доверявам и не искам от никого помощ. Малко изкопчено оттук, малко оттам. Няма видим модел. Няма време, което да не съм разчел — Харди се нацупи. — За мой късмет, не трябваше да участвам в Уотъргейт. Но бях въвлечен. Елиът и аз бяхме съперници. Той убеди шефа да ме ликвидира. Аз, например, не виждам логика. По дяволите, аз бях и… все още съм… пияница. Но не мога да се отърся от чувството, че той използва това като шанс за решаваща победа.
— Мислиш ли, че той знае за проучването ти?
— Очевидно не.
— Какво те кара да си сигурен?
— Би трябвало да ме е убил.
Сол го загледа.
— Откъде си научил толкова много?
— Бях близо. Имаше нещо, което чувствах. Някои дни си мислех, че единственото, от което имам нужда, е само още един факт. Само още един… — той отново потръпна. — Но той победи. Изхвърлен, без възможност да продължа съревнованието, аз позволих на алкохола да ме ръководи.
Той повдигна очилата си.
— А това наистина е отвратително.
— Може би искаш малко кафе?
— Не, за Бога, това е по-лошо и от вермута. Оттегляне — размишляваше на глас Харди. — Ти си се отпуснал тук. Как можех да довърша това, което бях започнал? Нямах достъп до компютрите.
— Ти си искал да останеш жив.
— Или съм заслужавал да бъда застрелян. Ако имах някакви козове, все още щях да го преследвам.
Челото му беше овлажнено от пот:
— Тук е ужасно топло.
Сол прекоси стаята и включи климатичната инсталация зад завесите. Тя започна да боботи, като разнасяше тих повей из стаята:
— Кой те накара да го разследваш?
Харди отпи с отвращение:
— Ким Филби.
Години назад през 1951, Ким Филби е бил висшестоящ член на британската мрежа за чуждо разузнаване МИ–6. По-рано, по време на Втората световна война, той е помагал да се обучават неопитни новобранци от американската разузнавателна мрежа — ОСС. Той си предложил услугите, когато през 1947 година ОСС се превърнало в ЦРУ. Пристигнал във Вашингтон през 1949, за да помага в проучването на ФБР на съветските шпионски кръгове и наистина доказал, че уважаваният английски дипломат Доналд Маклийн е бил комунистически агент. При все това, преди да бъде арестуван, Маклийн е бил предупреден от друг британски дипломат — Гай Бърджис. Той самият пък е бил неподозиран комунистически агент и отлетял с Маклийн в Русия.
Разкриването на такова завоалирано вмешателство, шокирало общността на Западното разузнаване. Също така смущаваща била загадката как Бърджис е узнал, че Маклийн е под наблюдение. Всецяло обзет от този въпрос, Харди — тогава младши офицер в ЦРУ, седял в колата си на един вашингтонски паркинг. Той чакал да отмине внезапно разразилата се буря, за да може да изтича до любимия си бар и да обядва, когато го осенила мисъл. Забравяйки за жаждата си, той бързо се върнал в офиса си, който след войната се помещавал във „Вашингтон Мол“. Когато хвърлил дъждобрана си върху един стол в кабинката, той прегледал няколко картотеки и написал няколко бележки към документите и образците.
Бърджис предупредил Маклийн. Той познавал Филби — мъжът, който обвинил Маклийн. Бърджис веднъж наистина е бил гост в дома на Филби. Дали Филби не е направил непреднамерена грешка, като е позволил на Бърджис да узнае, че Маклийн е в беда?