Сега тяхното равновесие беше нарушено. Тя се радваше отново да е с тях, особено със Сол. Бе мислила, че чувството й към него е мъртво, а то оживя, силно както винаги. Но нейната основна цел беше благородна: да помогне на страната си да поправи щетите, които Елиът бе нанесъл на Израел, когато ги изкара виновни за убийството на приятеля на президента. А Сол и Крис имаха друг мотив — личен. И в това беше иронията на съдбата, защото беше продиктуван от техните чувства. Бяха стигнали предела на заблудите и оскърбленията. Бяха предадени.
Сега искаха отмъщение.
На Лондонското летище те минаха през митническа зона за персонала на самолетите, която бе отделена. Плец беше уредил да ги посрещне охрана. Ескортът ги чакаше без да се набива на очи от другата страна. Като избягваха препълнените зали за пътниците в терминала, те използваха задния изход за служители на летището. Ескортът първо провери отвън, а после образува защитна преграда, през която Ерика, Крис и Сол се качиха в бронирана кола. Минаха през отворена метална врата и се сляха с шумния автомобилен поток за Лондон.
Крис нагласи часовника си според английската времева зона. Утринното небе беше мрачно. Умората го подтискаше. Той погледна назад и се намръщи:
— Следят ни.
— Синята кола на стотина метра зад нас? — запита шофьорът. — Тя е от нашите. Но има друго, което ме тревожи.
— Какво?
— Нарежданията, които получихме. От Миша във Вашингтон.
— Какъв е проблемът?
— Не разбирам. Трябва да осигурим благополучното ви пристигане. А после да изчезваме. Не виждам смисъла. С каквото и да сте се захванали, необходима ви е подкрепа. Сигурно има грешка.
— Няма. Точно за това помолихме.
— Но…
— Така искаме да бъде — каза Сол.
Шофьорът вдигна рамене:
— Вие сте клиентите. Беше ми наредено да ви отведа в безопасен апартамент. Екипировката, която поискахте, е в куфара. Тук му казват багажник. Никога няма да свикна с техните изрази.
Престориха се, че се настаняват, но в момента, в който ескорта излезе, те престанаха да разопаковат багажа си. Сол погледна Крис. Като по сигнал, те претършуваха стаята. Беше неголяма, по-уютна, отколкото стаите под наем в Америка — покривчици, дантелени завеси, цветя във вазите. Както и в колата, миришеше на влага. Въпреки че хората от ескорта гарантираха, че мястото е безопасно, Сол не знаеше дали може да разчита на тях. От една страна не виждаше причина да не им вярва. От друга — твърде много хора бяха замесени. Твърде много възможности за предателство.
Като че ли чули подозренията му, Крис и Ерика кимнаха. Стаята можеше да се подслушва, затова те не казаха нито дума, а бързо смениха униформите си. Мъжете не обръщаха внимание на голотата на Ерика, както и тя на тяхната. В дискретни, неофициални дрехи те разглобиха оръжията, които хората от ескорта им бяха дали. Провериха ги и отново ги сглобиха. Останалата част от екипировката, която бяха поискали, работеше идеално. Без да оставят нищо след себе си, те се спуснаха по миризливото задно стълбище на къщата. Излязоха отзад и прекосиха една малка уличка. Тръгнаха към лабиринт от алеи. Използваха сложни процедури, за да се измъкнат от преследвачи в лондонския дъжд. Дори Миша Плец не бе наясно защо са дошли в Англия. Сега, съвсем сами, отново бяха станали невидими, а тяхната цел — неоткриваема.
„С едно изключение“ — помисли с тревога Сол. Още един човек знаеше — човекът, който им даде адреса и описанието на тяхната цел. Пълната безопасност изискваше да накара Харди да замлъкне, за да се защитят. „Но как бих могъл да оправдая това?“ — питаше се Сол. — „Харди помогна. Твърде много го харесвам този кучи син.“
Не спираше да мисли за това. Свободните краища го безпокояха.
Те чакаха, а той не бе помислил да предприеме дори такива елементарни предпазни мерки, като да стои настрана от апартамента си. Естествено, беше пил прекалено много, познатото извинение. Това не само бе замъглило разсъдъка му, но бе притъпило и рефлексите му. Така че когато залитна в апартамента си и се обърна да затвори вратата, не реагира достатъчно бързо на стъпките. Може би трезвен би успял да отвори бързо вратата и да се спусне към коридора, но адреналинът му се бореше с алкохола в кръвта и предизвикваше у него желание да повърне. Мъжът, който се бе крил в клозета, изви ръката му, притисна го до стената и разтвори краката му, за да го претърси.
Друг се спусна от банята и опипа тялото му, като провери задните му части и гениталиите.
— Трийсет и осми. На десния глезен — каза той на партньора си, като прибра оръжието.