— Убивам децата ти. Тази розова Афродита тук. Красива е. Наистина. Колко време отнема да се създаде такова съвършенство? Две години? Пет?
Сол преряза цвета на две. Венчелистчетата се посипаха. Ландиш се хвана за гърдите. Очите му бяха изхвръкнали от ужас.
— Казах, че ще питам само веднъж. Елиът.
Ландиш гледаше с отворена уста съсипаните листчета и преглъщаше сълзите си.
— Какво за него?
— Той работи за Съветите.
— За какво говориш?
Сол откърши един Божи дар. Пурпурното му теоретически не можеше да бъде постигнато. Ландиш закрещя:
— Стига!
— Той е двоен агент, а ти си им куриер.
— Не! Да! Не знам!
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?
— Предавах съобщения. Това е вярно. Но бе преди десет години. Не съм сигурен дали беше двоен агент.
— Тогава защо КГБ влизаше в контакт с него?
— Нямам…
Сол пристъпи към шедьовъра на колекцията на Ландиш. Предвестник на радостта. Беше неописуема, синя.
— Елиът е грешил. Когато го видях в Денвър, ми каза, че никога е нямало синя роза.
— Недей!
Сол вдигна ножиците и спря. Стеблото беше между остриетата. Светлината проблясваше в краищата им.
— Ако не е бил двоен агент, какъв тогава е бил? Какво имаше в съобщенията?
— Не съм ги чел.
Сол притисна остриетата към стеблото.
— Истина е.
— Откога МИ–6 е пощальон на ЦРУ?
— Правех го като услуга за Елиът! — Ландиш поглеждаше от осакатените рози към Сол и обратно, като преглъщаше нервно. — Заклевам се! Той ме помоли да посреднича!
— Говори тихо.
Ландиш изтръпна:
— Чуй ме. Елиът каза, че съобщенията разкривали шпионин в агенцията — гласът му стана още по-напрегнат. — Но информаторът се притесняваше и настояваше за куриер, на когото може да се довери. Тъй като познавах куриера, бях логично избран, за да го сменя.
— Ти вярваше ли на това?
— Той ми е приятел — Ландиш жестикулираше като луд. — Нашите мрежи често се кооперират. Ако искаш да знаеш какво имаше в съобщенията, питай мъжа, който ми ги даваше.
— Естествено. Ще се кача на самолета и право в Москва.
— Не. Много по-близо.
— Къде?
— В Париж. Работи за съветското посолство там.
— Лъжеш — Сол отряза едно листо.
— Не лъжа! Не разбираш ли колко е деликатна тази роза? Като нараниш само едно нейно листо можеш да…
— Тогава по-добре е да ме убедиш, че казваш истината, защото смятам да скъсам още едно листо.
— Това е единствената такава роза в света.
Сол доближи ножиците.
— Виктор Петрович Кочуби.
— Името не означава нищо.
— Той е културното им аташе. Урежда турнета на съветски оркестранти и танцови трупи във Франция. Също е и виртуозен цигулар. Понякога свири на концерти. Прави и самостоятелни турнета.
— Но, разбира се, е от КГБ.
Ландиш разпери ръце.
— Той се отрича от тях. Преди петнадесет години са го хванали, когато опитва да избяга на Запад. Било е ясно, че ще опита отново. Като компромис, Съветите му позволили да живее в Париж, но при условие че използва таланта си за доброто на отечеството си. Напомнили му, че децата му ще останат в Москва, където превъзходните им служби и условия на живот ще зависят само от неговото съдействие.
— Това не дава отговор на въпроса ми. От КГБ ли е?
— Разбира се. Опитът му да избяга беше само измама. Но послужи за целта му. Прикритието му е отлично.
— Обзалагам се, че посещаваш много концерти.
— Не толкова много във всеки случай — Ландиш сви рамене, но все още гледаше притеснено към розите си. — Преди десет години… беше трудно да се видиш лично с него. Докато обсъждахме отличителните черти на руската музика, той предаваше съобщенията. Ако искаш да знаеш какво е имало в тях, трябва да говориш с Кочуби.
Като доближаваше ножиците към бледата синя роза, Сол го гледаше внимателно.
— Казах ти всичко, което знам — гласът на Ландиш беше тъжен. — Разбирам, че ще трябва да ме убиеш, за да си сигурен, че няма да го предупредя. Но моля те, не унищожавай повече рози.
— А ако лъжеш? Какво ще стане, ако сведенията ти са безполезни?
— Как да предложа гаранция?
— Не можеш, а ако си мъртъв, няма да мога да ти отмъстя. Какъв смисъл ще има тогава да унищожавам още рози? На трупа ще му е все едно.
— Стигнахме до задънена улица.
— Не. Ти ще дойдеш с мен. Ако разбера, че си ме излъгал, ще видиш какво могат да направят малко бензин и кибрит с оранжерията ти. Помисли за това, докато тръгваме. В случай че искаш да промениш версията си.
— Никога няма да можете да ме прекарате през охраната на изхода.
— Няма и да ни се наложи. Ще излезем така, както влязохме. През оградата.