Ландиш се изсмя:
— Приличам ли на атлет?
— Ще те повдигнем.
— Твърде крехък съм. Може да си счупя ръка или крак.
— Добре, няма да те вдигаме.
— А как тогава? Невъзможно е.
Сол посочи към дъното на оранжерията:
— Просто.
— Какво?
— Ще използваме стълбата.
Завесите се полюшваха на отворения прозорец. Крис хвърли поглед към оловносивото небе. Ноздрите му се разшириха от соления въздух. Раменете му се привеждаха от влагата. Сърдит вятър гонеше вълните по Ла Манша. Крис изглеждаше разтревожен.
— Ще тръгна на твоето място.
— Казах ти „не“ — отвърна Сол. — Разбрахме се. Един от нас трябва да остане тук с Ландиш, докато другите двама отидат при Кочуби. Теглихме карти, за да решим кой ще поеме риска. На теб се падна най-малката карта. Ти оставаш.
— Не искам.
— Изведнъж си решил да се правиш на герой?
— Не. Разбира се, не.
— Тогава какво? Не мога да си представя, че е само защото искаш да си с Ерика — Сол се обърна към мястото, където тя бе завързала Ландиш за един стол. — Не се обиждай. Ти имаш прекрасно чувство за хумор.
Тя се изплези.
Той се обърна към Крис:
— Какво има?
— Глупаво е — Крис поклати глава. Беше объркан. — Имам някакво чувство. Знам, че това нищо не означава. Работата е, че не мога да се отърва от него.
— За какво?
Крис отиде до прозореца.
— За теб. Имам усещане… наречи го предчувствие. Нещо ще ти се случи.
Сол го изгледа. Нито той, нито Крис бяха суеверни. Не можеха да си го позволят. Или щяха да търсят поличба във всичко и в резултат да се парализират. Логиката и уменията бяха това, на което разчитаха. Все пак и двамата бяха свидетели на случки във Виетнам, които ги накараха да уважават тези „смешни“ чувства. Техни другари, които щяха да бъдат пратени у дома, пишеха писма до съпругите си, до приятелките си или до майките си и ги даваха на някой от отделението с думите: „Предай й го непременно. Аз няма да изкарам“. И в деня преди да заминат писмата, момчетата получаваха куршум в главата. Или други, които трябва да отидат на ежедневно наблюдение, нещо обичайно, което са правили стотици пъти. Но изведнъж казват: „Вече няма да се видим“. И стъпват на мина.
Сол се замисли за момент.
— Кога започна това?
— В имението на Ландиш.
— Като видя стената?
Крис кимна:
— Откъде разбра?
— Защото имах подобно усещане.
— Какво?
— Бях сигурен, че съм бил там и преди. Но ми трябваше време, докато се сетя. Стената. Не разбираш ли? Същата стена като във „Франклин“. Помниш ли как се промъквахме отгоре, за да внасяме бонбони? Нощта, в която ни пребиха? Или нощта, в която аз се подхлъзнах на леда и ти скочи да ми помогнеш, но си пукна главата? А колата? Помниш ли?
— Ти ме издърпа и спаси живота ми.
— Това обяснява всичко. И двамата сме си припомнили онази нощ. В имението на Ландиш аз се притеснявах за теб. Мислех, че си в беда и трябва да ти помогна. Същата идея трябва да ти е хрумнала и на теб. Навярно винаги си искал да спасиш моя живот.
— И съм го правил — усмихна се Крис. — Няколко пъти.
— Но стената те е накарала пак да го желаеш. Отпусни се. Със сигурност нещо ще се случи. Ще отида в Париж с Ерика и ще спипаме Кочуби. Това ще се случи.
— Искам да повярвам в това.
— Помисли така. Ако загазя, какво би могъл да направиш ти, което Ерика не би могла?
Ерика се приближи:
— Мисли му какво ще отговориш.
— А помисли и за това — каза Сол. — Да предположим, че отидеш ти вместо мен. Ако нещо се случи с теб. Аз ще се самообвинявам толкова, колкото и ти, ако нещо се случи с мен. Ти изтегли най-ниската карта. Падна ти се лесната работа. Оставаш.
Крис се колебаеше.
— А колкото до предчувствието ти, да наторява градината.
Сол се обърна към Ерика:
— Готова ли си?
— В Париж с такава красива охрана? Не може да бъде.
Крис беше недоволен:
— Сега е към десет. Вие трябва да сте в Париж тази вечер. Обадете ми се в шест и на всеки четири часа след това. Не залавяйте Кочуби, преди да сте говорили с мен. Тъй като Ландиш мисли повече за розите си, може да реши, че е дал погрешни сведения.
— Казах истината — настоя Ландиш от стола.
— Задръж мисълта си върху единствената синя роза на света.
Дойде моментът. Не можеха да го отлагат. Те стиснаха ръцете си и се усмихнаха смутено. Сол вдигна чантата си:
— Не се притеснявай. Ще внимавам. Искам да съм сигурен, че ще мога да си върна… — очите му светнаха.
— Аз също ще се грижа за брат ти — каза Ерика. — За двама ни — тя целуна Крис по бузата.
Сърцето му подскочи. Той каза това, което мислеше: