— Късмет.
Несигурни, те се разделиха. Крис гледаше разтревожен през отворената врата. Гърлото му се сви, когато се качиха във взетия под наем Остин. Брат му и сестра му. Те поеха по буренясалия път и изчезнаха зад обраслото с жив плет шосе.
Когато вече не можеше да чува мотора, той се вгледа в скалите на пасището, накрая влезе и затвори вратата.
— Ще ме търсят — каза Ландиш.
— Но няма да знаят къде. Ние сме на шестдесет мили от имението ти. Но Лондон е наблизо и точно там ще сметнат, че сме отишли.
Ландиш вдигна глава:
— Тази хижа сигурно е на скала. Чувам прибоя под нас.
— Дувър. Наех мястото преди седмица. Казах на хазяина, че се нуждая от почивка на тишина. „Това е чудесно“, ми каза той. Най-близката хижа е на половин миля. Ако викнеш, никой няма да те чуе.
— Звучи ли гласът ми достатъчно силно, за да викам?
— Ще се опитам да ти създам удобства. За да не се отегчаваш, ще си говорим за рози — Крис стисна зъби. — Ако нещо се случи на Сол…
Бяха избрали Дувър, защото предполагаше лесен достъп до Франция по вода. На шумната морска гара, която напомняше на Сол летище, той и Ерика си купиха билети отделно и се качиха на борда на ферибота през интервал от няколко минути.
Притеснен, той отиде в салона на кърмата, надявайки се, че ще се слее с тълпата. Знаеше, че МИ–6 и други разузнавателни агенции държат ферибота под око както и главните летища и железопътни гари. Разбира се, теоретично погледнато, никой враг не знаеше, че той е напуснал Съединените Щати. При положение, че издирването му се извършваше в Америка, имаше голям шанс да не го разпознаят.
Все пак той не се чувстваше сигурен. Ако някой го забележеше, нямаше място на борда, където да може да се скрие или да избяга. Щеше да се наложи да се бие, но сигурно ще бъде убит от помощния отряд, който ще го чака да пристигне във Франция. Няма друг избор. Ще трябва да отвори аварийния изход и да скочи в Ла Манша. Ако подводното течение не го повлече към смъртта, студената вода скоро ще го изтощи, ще поглъща топлината му, докато умре от студ.
Не се стигна до там. Фериботът ревеше над вълните и пристигна в Кале за двадесет и две минути. Той усети как съдът се килна, когато се издигна от водата върху рампата на морската гара. Като слизаше, той се смеси с останалите пътници. Въпреки че не бе говорил френски от години, разбираше повечето от това, което чуваше и четеше. Не забеляза някой да го наблюдава. Митническата проверка мина гладко. Той бе оставил пистолета си при Крис, за да няма проблеми в митницата. Но не можеше да е спокоен, преди да си намери друг.
Сол се срещна с Ерика в кафене, близо до морето, както се бяха разбрали. Веднага отидоха при един човек, който продаваше на черно боеприпаси. Сол бе работил с него през седемдесет и четвърта. Там им взеха два пъти повече за екипировката, от която се нуждаеха. „Услуга“ — бе казал продавачът. — „За приятел“. Наеха кола и поеха към Париж. Градът беше на 130 мили.
— Не — каза Крис в слушалката. — Говорихме си за рози, докато почна да ми се повръща от мисълта за тях, но Ландиш продължава да твърди, че е казал истината.
— Тогава довечера ще хванем Кочуби — гласът на Сол беше променен от смущенията по далечната линия.
— Вече си се подготвил?
— С помощта на връзките на Ерика.
— Давай тогава — Крис загледа вързания за стола Ландиш. — Ако нещо се провали, знаеш цената.
— Колко пъти да ти казвам? Той ми предаваше съобщенията.
— Добре — каза Крис на Сол. — Хванете го. Но ми се обадете веднага, щом се скриете с него.
— По зазоряване.
— Не се притеснявай, че ще ме събудиш. Докато не науча, че сте в безопасност, няма да мога да заспя.
— Още ли имаш това чувство?
— По-силно от всякога.
— Това е само разходка. Той няма да създава проблеми.
— За Бога, не ставай прекалено самоуверен.
— Опитвам се само да те окуража. Дръж се. Ерика иска да ти каже нещо.
Телефонът изпука. Ерика го подразни:
— Прекарваме чудесно. Храната е превъзходна.
— Спести ми великолепните подробности. Току-що изядох сандвич с фъстъчено масло.
— Как е съквартирантът ти?
— Надува се. Когато не си приказваме за глупавите му рози, му редя пасианси. Ръцете му са вързани, затова ми казва кои карти да обърна.
— Хитрува ли?
— Не, аз хитрувам.
Тя се засмя:
— По-добре да затварям. Исках да ти кажа да не се тревожиш. Всичко върви гладко. Ще се грижа за Сол. Разчитай на това.
— И не забравяй себе си.
— Невъзможно. Ще се видим утре.
С чувство на тъга за тях той чу изщракването, когато тя прекъсна връзката. Нещо до вратата изскърца.
Крис замръзна.