— Трудно е да се избира — отвърна архиепископът. — Всички те са остроумни, някои от тях са с доста трудна логика. Една от тях, която ми се струва най-смислена, е предположението, че Опустошените земи се използват за подмладяване — злите сили на света понякога се нуждаят от почивка, през която да се пренасочат и обогатят, презареждайки силата си. Като църковното уединение, може би. Така че те опустошават областта, като я превръщат в място на ужас и разрушение, което служи като бариера, предпазваща ги от намеса, докато правят каквито и нечестиви процедури да са им необходими за да съберат сила за нови пет столетия на злосторничество. Човекът, предложил тази теория, се опитал да покаже отслабване на злото няколко години преди опустошенията и след това ново, голямо нарастване на злото. Но се съмнявам дали е успял. Няма достатъчно данни за подобно изследване.
— Ако това е вярно — каза Дънкан, — тогава нашата малка група, ако не стъпва внимателно и не се суети, би имала добър шанс да премине незабелязана през Опустошената земя. Силите на злото, убедени, че са предпазени от опустошенията, няма да бъдат толкова бдителни, колкото биха били при други обстоятелства и, също така, ще са заети с правенето на всички неща, които имат да правят, през това тяхно уединение.
— Възможно е да си прав — съгласи се баща му.
Архиепископът слушаше мълчаливо това, което Дънкан и баща му си говореха. Той седеше с ръце, кръстосани на шкембето си и полузатворени очи, като че ли се бореше с някакви свои мисли. Тримата поседяха мълчаливо известно време докато накрая Негова светлост се размърда и заговори:
— Струва ми се, че на тази велика сила на Злото, освободена над света от столетия, трябва да се направи изследване, едно наистина сериозно изследване. Ние му отговаряме, през всичките тези години, с ужас, като си го обясняваме с безсмислени предразсъдъци. Което не означава, че няма основание за някои от приказките, които чуваме и някои от историите, които ни разказват. Някои от историите, които човек може да чуе, са истина, в някои случаи дори документирана. Но много от тях са лъжа, приказки на глупави селяни, които, убеден съм, са ги измислили за да им минава времето. Освен техните конни състезания и прелюбодейства, те често нямат с какво друго да се забавляват. А глупавите истории не правят нищо друго освен да скрият смисъла. Това, с което трябва най-вече да се занимаваме е разбиране на Злото. Ние си имаме нашите магии и чародейства, с които да прогонваме дяволи; ние имаме нашите истории за хора, прегърнати във виещи кучета или в нещо по-лошо; ние вярваме, че вулканите, може би, са устата на Ада; не твърде отдавна се носеше историята за някакви глупави монаси, които изкопали дупка и, като се спуснали в нея, открили Чистилището. Не от това се нуждаем. Това, от което се нуждаем е разбиране на Злото, защото само с разбирането му ние ще имаме някаква основа, върху която да се борим срещу него. И трябва да застанем в позиция да се борим резултатно с него не само за наше душевно спокойствие, заради униженията, раните и болките, които Злото ни нанася, но и заради развитието на нашата цивилизация. Да приемем за момент, че в продължение на много векове ние сме били инертно общество, което не прави никакъв прогрес. Това, което се прави всеки ден в това имение, това, което се прави всеки ден в целия свят, ни на йота не се различава от това, което се е правило преди хиляда години. Зърното се жъне както винаги се е жънало, вършее се както винаги се е вършало, полята се орат със същите неефективни плугове, селяните умират от глад както винаги са умирали от глад …
— В това имение не е така — прекъсна го бащата на Дънкан. — Тук никой не умира от глад. Ние се грижим за хората си. И те се грижат за нас. Ние се запасяваме с храна за лошите години, и когато те настъпят, което рядко се случва, има храна за всички нас и …
— Милорд — каза архиепископът, — моля да ме извините. Аз говорех най-общо. Това, което казах не е в сила за това имение, което аз зная добре, но е вярно като цяло.
— Нашето семейство — продължи бащата на Дънкан — владее тези земи от почти десет столетия. Като собственици на земята, ние сме приели пълната отговорност …
— Моля ви! Нямах предвид вашият дом. А сега мога ли да продължа?
— Съжалявам, че ви прекъснах, но се чувствах задължен да поясня, че никой не гладува в имението Стендиш.
— Точно така — поде отново архиепископът. — А сега да продължим с онова, което говорех. Мое мнение е, че това голямо Зло, което се е стоварило върху плещите ни, работи срещу какъвто и да е прогрес. Не винаги е било така. В древните дни хората са открили колелото, правели са глинени съдове, опитомявали са животни, култивирали са растения, топели са злато, но след това начало е било направено много малко. Имало е искра надежда в Гърция, но всичко е пропаднало. За момент Рим е притежавал известно величие, но в края се превръща на прах. Изглежда, че сега, през двадесети век, би трябвало да има някакви признаци на прогрес. По-добри каруци и по-добри пътища, по които да се движат каруците, по-добри плугове и по-добро разбиране как да се използва земята, по-добри методи за строене на къщи, така че селяните да не живеят в отвратителни колиби, по-добри кораби, които да порят моретата. Понякога съм размишлявал върху една алтернативна история, върху един алтернативен свят, където силите на Злото не съществуват. Свят, в който много столетия прогрес са разкрили възможности, за които не можем дори да мечтаем. Това би могъл да бъде нашият свят, нашият двадесети век. Но това, разбира се, са само мечти. Ние знаем обаче, че на запад от нас, отвъд Атлантика, има нови земи, огромни нови земи. Мореплаватели от Южна Британия и западните брегове на Галия са плавали натам на лов за моруни, но малцина други са опитвали, тъй като има малко надеждни кораби, с които да се тръгне. И, може би, малко желание, понеже предприемчивостта у нас е недостатъчна.Злото ни държи в робство и, докато не направим нещо с това Зло, ще продължава така. Нашето общество е болно — болно поради липсата на прогрес и по още много други причини. Размишлявал съм често и над възможността Злото да се храни от нашето нещастие, да събира сили от нищетата ни, и за да си осигури добра храна, то може активно да се грижи нещастието да продължава. Струва ми се, че това голямо Зло не винаги е било с нас. В стари времена хората са направили някакъв прогрес, създавайки тези малко неща, които правят възможно съществуването дори на такова бедно общество като нашето. Имало е време, когато хората са работили за да направят живота си по-удобен и безопасен, което доказва, че не са били възпирани от Злото, от което страдаме ние, или, поне, не са били възпирани толкова. И така въпросът е откъде е дошло това Зло? Това е въпрос, на който, разбира се, не може да бъде отговорено. Злото ни е спряло по нашия път. Малкото, което имаме, сме наследили от древните си предшественици, позацапано от гърците и с петна от Рим. Докато четох историята ни, стори ми се, че открих предумишлено намерение на част от това голямо Зло да попречи на нашето развитие и прогрес. През единадесети век папа Урбан предприема кръстоносен поход срещу езичниците турци, които преследвали християни и осквернявали храмовете на Йерусалим. Мнозина се събират под знамето на Кръста и ако им бе дадено време те несъмнено биха прорязали път до Светите места и биха освободили Йерусалим. Но това не се осъществява, тъй като тогава Злото поразява Македония и по-късно се разпростира над цяла Централна Европа, като я опустошава така, както сега са опустошени земите на юг от нас, създавайки паника между събраните за кръстоносния поход и блокирайки пътя, по който са щели да тръгнат. И така, кръстоносният поход се проваля, а други походи не са предприемани, тъй като са били необходими векове за да се излезе от разпрострелия се хаос след удара на Злото. Поради това, и до ден днешен Светите места, които са по право наши, все още се намират във властта на езичниците.