Дявол се пресегна и ги дръпна надолу.
— Ще се скрием тук — заяви той. — Ако Ордата не ни види, вероятно няма да рискуват. Те нямат представа, че блатото може да бъде прекосено.
Лежаха зад скалите и наблюдаваха. Гората все още съществуваше, при все че от това разстояние не можеше да се забележи признак на вълнение в нея, освен малките кълба мъгла, които продължаваха да излизат от нея.
Отново можеха да чуят оплакването. Понякога беше доста силно и ясно, понякога изчезваше.
Снупи допълзя по скалите за да се просне да Дънкан.
— Тези луди джуджета — започна той — са направили по-добра магия, отколкото знаят, че могат. Дори вещицата не можа да открие магията в гората. И все още се държи.
Докато говореше дървета изчезнаха, стопиха се напълно. Склонът, на който бяха стояли беше напълно пуст, с изключение на групата плешиви и другите създания зад тях, полускрити от мъгла.
Плешивите се тътреха надолу по склона. В края на блатото спряха и се втренчиха във водата, след това започнаха да тичат нагоре-надолу по брега, като ловджийски кучета, които търсят миризма. След известно време те се върнаха нагоре по склона, като минаха през облакът мъгла, който се раздвижи и ги последва. Скоро те и мъглата изчезнаха отвъд билото на хълма и не се появиха повече.
— Ще изчакаме тук докато падне нощта — заяви Дявол. — Няма да чакаме много. Слънцето скоро ще залези. Тогава ще тръгнем. Тук никога не става напълно тъмно. Винаги има известно отражение от водата.
Конрад седеше на един камък близо до брега на острова, изгърбен, прегърнал ранената си ръка близо до тялото си. Дънкан отиде при него.
— Дай да видя ръката ти — рече той.
— Боли, проклетата — каза Конрад, — но не мисля, че е счупена. Мога да я движа, но ме боли когато го правя. Удари ме една тояга, по месестата част на ръката, точно под рамото.
Горната част на ръката беше толкова подута, че кожата лъщеше. Гневно червен оток, който започваше да става лилав, покриваше областта от рамото да лакътя. Дънкан леко стисна ръката и Конрад се дръпна.
— По-леко — рече той.
Дънкан хвана лакътя и го размърда бавно нагоре-надолу.
— Не е счупен — обяви той. — Щастливец си.
— Трябва да му направим превръзка през рамото — предложи Даян. — Ще бъде по-лесно.
Бръкна в джоба на новият си жакет от еленова кожа и извади тънката зелена дреха, която носеше.
— Можем да използваме това — каза тя.
Конрад погледна дрехата.
— Не мога — изпъшка той. — Ако в къщи разберат, че …
— Това са глупости — прекъсна го тя. — Разбира се, че можеш.
Дънкан положи тоягата до Конрад.
— Ето ти тоягата.
— Благодаря — рече Конрад. — Не бих искал да я изгубя. Най-добро дърво, добре изсъхнало. Прекарал съм часове за да я оформя.
Като работеше бързо, Даян оформи превръзка от дрехата, прекара я около ръката и я завърза на рамото.
— Материала е доста — засмя се весело тя. — Ще ти виси като пелерина. Но ще трябва да се примириш. Не искам да я късам. Може да дойде време когато ще се нуждая от нея.
Конрад се ухили към нея.
— Всички трябва да са гладни — каза той. — Красавица е ей там долу, при Даниел. Някой трябва да свали вързопите от нея. Имаме в тях малко храна.
— Обаче никакво готвене — обади се Дънкан. — Не трябва да се вижда дим.
— И без това няма дърва — изсумтя Конрад. — Във вързопите трябва да има нещо, което можем да изядем без готвене.
Дънкан и Даян седнаха на една скала край водата докато се свечеряваше. Стояха мълчаливо известно време. Накрая Даян заговори:
— Дънкан, относно този меч. Който Снупи ми даде.
— Да. Какво нередно има с него?
— Нищо. Абсолютно нищо. Но е странен.
— Просто ти е непознат.
— Не е това. Той е — как да го кажа? Като че ли някой ми помага. Като че ли нечия друга ръка го върти. Като че ли някой друг влиза в мене и ми помага да боравя с него. Не че нямам контрол върху него. Но, като че ли някой ми помага.
— Въобразяваш си.
Тя поклати глава.
— Не мисля така. Имало е един меч, който е бил хвърлен в едно езеро …
— Достатъчно — прекъсна я Дънкан. — Никакви фантазии повече. Никакви.
— Но, Дънкан, страх ме е.
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Не се притеснявай — успокои я той. — Всичко е наред.
28
Като че ли ходеше в картина, помисли си Дънкан, един от сините пастелни пейзажи с отсенки на вълшебство, които висяха в един от салоните в Стендиш Хауз, скъпоценно малко платно, което е било нарисувано толкова отдавна и крито толкова дълго, че никой не би могъл да си спомни кой може да е художникът. Без много контрасти в цветовете, всичко изпълнено в нюанси на синьото, с единствен различен цвят на бледа луна в почти болнаво жълто блещукане през синьото на облаците и небето. Никакви контрасти, нищо освен неуловими градации на цвета, така че погледната отдалеч картината да се различава малко от цапаница в синьо. От по-близо могат да се различат детайли и само тогава може да се разбере какво е имал наум художникът. Имаше един, спомни си той, който много приличаше на сегашният изглед, равен воден пейзаж, който не показваше почти нищо освен воден простор, с по-тъмни тонове, които загатваха далечен бряг, а в небето, както тук, болнава жълта луна.