От часове вървяха през водата, наредени един зад друг, следвайки се по петите, като всеки завиваше щом завиеше предходния, за да се задържи върху тесния подводен скален хребет, по който водеше Дявол, начело на колоната.
Освен луната, в небето имаше и няколко звезди, макар че от време на време повечето ги закриваха носещите се тънки облаци. Но плоската, гладка повърхност на блатото действаше като огледало, като хващаше и отразяваше всеки проблясък светлина, попаднал върху него. След като очите им бяха добре привикнали към тъмнината, изобщо не им изглеждаше, че пътуват през нощта, а през здрач, през онази част на деня, през онзи особен момент, когато последното затъмнение на здрача отстъпва на нощта.
Даян беше първа в колоната, непосредствено зад Дявол, докато Дънкан я завършваше, предхождан от Ендрю. На Дънкан му се струваше, че отшелника е изморен. От време на време се препъваше и плискаше с тоягата си много повече, отколкото беше необходимо. Не след дълго трябваше да спрат за почивка. Надяваше се скоро да достигнат някой от малките скалисти острови. Откакто бяха напуснали първия остров, бяха преминали през два други. Нямаше представа дали пред тях има други. Надяваше се, че има, защото Ендрю се нуждаеше от почивка, а вероятно и някои от останалите. Въпреки грубата си сила, Конрад сигурно изпитваше трудности при ходенето с наранената си ръка.
Водата не беше дълбока, рядко достигаше по-високо от коляното, но вървенето през нея беше бавно и трудно, защото на всяка стъпка беше необходимо да се опипва с крак дали основата е солидна преди да се пренесе тежестта върху него.
Нямаше никакви спънки. На два пъти от блатото изскачаха големи тела, но не успяваха да достигнат вървящите по скалистия хребет поради плитчините. Едното от тях Дънкан не можа да види, защото то се появи пред колоната. Само чу яростният плясък при опита на създанието да достигне хребета. Другото видя за миг и при слабата светлина беше неспособен да получи нещо повече от бледа представа за него. Тялото беше огромно и дебело,а главата смътно напомняше жаба. Най-силното го впечатли окото, голямо колкото юмрук, което за миг проблесна червено, докоснато от лунната светлина, като гневен скъпоценен камък.
През цялата нощ слушаха отдалеченото оплакване на света, но сега на Дънкан му изглеждаше, че се приближават към него. Сега беше по-силно и не отслабваше както преди. Сега се носеше неспирно, оплакване, което се менеше по височина, но не спираше. Ако човек се съсредоточи върху него, каза си Дънкан, звукът би могъл да бъде не само досаден, но и обезкуражаващ. През последния час беше привикнал към него или поне така му се струваше. Човек може да свикне с всичко, каза си той. Или може да се надява, че е така.
Пред него Ендрю се спъна и падна на колене. Като се придвижи бързо, Дънкан го хвана и го издърпа на крака.
— Изморяваш се вече — каза той.
— Изморен съм — изстена отшелникът. — Изморен съм телом и духом.
— Мога да разбера за тялото — рече Дънкан. — Но какво общо има душата?
— Добрият Господ — започна Ендрю — беше така добър да ми покаже, че за всичките години непрестанен и добросъвестен труд аз съм постигнал някаква малка степен на святост. И как я използвах? Как употребих слабите си сили? Ще ви кажа как. Като освободих един демон от веригите му. Като победих или помогнах да бъде победена една грешна и нечестна езическа магия, но само с помощта на една вещица. Лошо е да се сътрудничи с вещица и с всякакви други зли сили или с практикуващи злото, милорд. По-лошо е да си приписвам нещо, което е могло да бъде сторено от самите заклинания, защото нямам начин да разбера степента, ако изобщо има такава, до която аз съм отговорен за отварянето на пътеката, която ни освободи от гората.
— Някой ден — каза сурово Дънкан — това твое смазващо самосъжаление, което чувстваш, ще бъде смъртта и проклятието ти. Помни, човече, че си войник на Бога, може би самозван, но все пак, в твоя ум, оставаш такъв.