— Да — съгласи се Ендрю, — войник на Бога, но лош войник. Един малко пипкав, глупав войник, който трепери вътрешно от страх, който не намира никаква радост в призванието си, който се насилва да бъде това, което може би не е.
— Ще се почувстваш по-добре — успокои го Дънкан — след като си починеш. Денят беше труден и ти не си вече млад. Показа ни истинския дух на войника, като се държа толкова добре.
— Може би щеше да бъде по-добре — каза Ендрю — ако си бях останал в моята проста килия, вместо да търся приключения. Това пътуване ми разкри повече за самия мене, отколкото е приятно да знам. Нищо не съм довел до край и …
— Задръж малко — прекъсна го Дънкан. — Според мене си извършил доста неща. Ако не беше освободил демона, той нямаше да е в състояние да ни преведе през блатото.
Ендрю засия.
— Не съм мислил за това — каза той, — въпреки че за да направя това, аз помогнах на един сатанински дявол.
— Той не принадлежи на Сатаната повече. Помни това. Той е избягал от Ада.
— Но той все още е създание на злонамереността. В него няма благоволение и никаква вероятност …
— Ако с това имаш предвид, че той не се е покръстил, това е вярно. Но от гледна точка на това, което е направил, ние трябва да го считаме за приятел и съюзник.
— Милорд, понякога ми се струва, че имате особена ценностна система.
— Всеки от нас — отвърна Дънкан — трябва да преценява сам. А сега се успокой. Ако се спънеш пак, ще трябва да те ловя като риба.
Като последва все още залитащия, несигурен отшелник, Дънкан се взря в блатото. Представляваше равни място, голям воден простор, който се разстилаше на всички страни, разкъсан тук-там от тъмни петна, които можеха да бъдат тръстики, растящи в плитчина или малки острови от върби, вкоренени в плитката кал.
Оплакването продължаваше, издигащ се и падащ, самотен звук, който можеше да разкъса сърцето на човек, който си е позволил да слуша само него и нищо друго. След известно време, дори при невнимателно слушане, звукът доби тежест, като че ли беше субстанция, която тегнеше върху слушащия. Дънкан откри, че се чуди, дали не е тежестта на оплакването тази, която прави блатото толкова плоско и безлично. Нищо, каза си той, дори и водна пустош като тази, не може да остане незасегнато от тежестта на оплакването на света.
Пред тях се мержелееш камара скали, друг остров, по-който се изкачваха тези пред тях. Дънкан увеличи крачката си, хвана ръката на Ендрю и му помогна да се изкачи върху големите плочи от разцепени скали. Откри една плоска плоча, подходяща за сядане, помогна на Ендрю да се отпусне и седна върху нея.
— Стой тук и си почивай — каза му той. — Не мърдай докато не дойда да те взема. Напълно си изтощен.
Ендрю не отговори. Седеше със сгънати колене, ръцете, поставени върху тях, а главата му беше отпусната върху прегънатите ръце.
Дънкан се изкатери по скалите и откри останалите от компанията от другата страна да се настаняват за почивка. Обърна се към Снупи.
— Мисля, че трябва да изчакаме малко. Сигурно всички са изморени. Ендрю почти си е изпял песента.
— Така са и другите — отвърна Снупи. — Макар да е голям и жилав, Конрад не издържа повече. Ръката го боли много. Трябва да поговорите с Дявол. Обсъдете го с него. Адски е склонен да продължава. Демонът е здрав като кожа на тъпан. Не знае какво е умора. Може да продължава вечно. Ще иска да тръгнем след като сме си починали малко.
— Защо е това бързане?
— Не знам. Трябва да сме преминали половината досега. Трудно е да се прецени. Тук всичко изглежда едно и също. Няма никакви ориентири.
— Ще поговоря с него. Може би има някаква причина. Виждал ли сте Нан?
Снупи направи гримаса.
— Мисля, че си е отишла.
— Имате предвид, че ни е изоставила?
— Не мога да бъда сигурен, но мисля, че е възможно. Тя не е добър летец. Знаете това. По-скоро пърха отколкото лети.
— Да, знам.
— Над земя, където може да кацне навсякъде или във всеки момент, тя няма да има нищо против. Но тук, ако реши да слезе долу, няма нищо твърдо за да стъпи върху него, а само вода. Баншитата мразят водата. Освен това, тук има опасности.
— Имате предвид онези неща, които ни нападнаха.
— Да, тях. Ние сме напълно в безопасност, докато сме върху хребета. Тук не могат да ни достигнат. Водата е твърде плитка, а те са твърде големи. Иначе, щяхме да сме излапани.
— Има ли други опасности?
Снупи помръдна рамене.
— Не знам. Приказки. За блатото има всякакви истории. Никой не го познава и ето как тръгват приказките. Никой не е рискувал да навлезе в него.