— Това, което духът казва, е вярно — рече демонът. — Ако Ордата не се страхуваше от вас, щяхте да сте мъртви от дни.
— Какво ще правите сега? — попита Духът. — Те са застанали и ви очакват.
— Не можем да отстъпим — заяви Дънкан. — Отидохме твърде далече за да мислим за връщане. Колкото по-бързо преминем блатото, толкова по-бързо ще се изправим пред тях. Може би ще успеем да се промъкнем край тях. Не знам. Единственото нещо, което не можем да направим е да им дадем време. Това ще им даде възможност да завършат роенето си.
— Какво ще правите, когато се срещнете с тях? — попита Духът. — Свитата ми душа се свива още повече при тази мисъл.
— Ще направим каквото можем — отговори Дънкан. — Може би когато ги срещнем, ще знаем какво трябва да направим.
Той скочи на крака.
— Бъди готов да ни водиш — каза той на Дявол. — Тръгваме веднага.
29
Оплакването ставаше все по-силно и по-тежко — тежко в смисъл, че притискаше по-здраво земята и водата, и тези неща, които живееха или пътуваха по земята и водата, като че ли голяма невидима ръка с широко разперена длан буташе надолу, като смачкваше всичко, което лежеше под нея.
Конрад се спъна и политна напред, а ръката му се плъзна по рамото на Дънкан, което стискаше за опора. Дънкан се мушна напред и встрани, за да се опита да попречи на Конрад да падне и го обхвана с ръка, но ударът на тялото на големия мъж ги тласна и двамата във водата.
Конрад падаше за трети път откакто бяха започнали изтощителния опит да достигнат преди зората острова на оплакването. В няколко други случая Дънкан успяваше да го хване достатъчно бързо за да предотврати падането.
Дънкан се измъкна от водата и с теглене и бутане успя да изправи Конрад на коленете му. Големият мъж пръхтеше и кашляше, като плюеше водата, която беше глътнал.
— Милорд — изхриптя той, — защо не продължите без мене?
— Защото заедно започнахме това пътуване — отвърна Дънкан — и, за Бога, ще го завършим заедно.
Конрад се изправи с мъка, като се олюляваше на краката си.
— Заради ръката е — поясни той. — Болката отнема силите ми. Тресе ме треска. Вървете. Аз ще ви следвам. На четири крака, ако се наложи, но ще ви следвам.
— Ще те нося ако се наложи.
— Милорд, не можете да ме носите. Ще бъде като да носите кон.
— Или ще те влача за краката — допълни Дънкан.
— Къде ми е тоягата? — попита Конрад.
— Снупи я носи.
— Твърде тежка е за него. Може да я изпусне и тя ще отплува надалеч от него.
— Погледни — каза Дънкан. Ето там е островът на оплакването, точно пред нас. На половин миля. Толкова трябва да минем. И ще бъдем там навреме. Все още няма и знак за зората.
— Къде са драконите? — запита Конрад. — Трябва да има дракони. Така каза Дявол. Чух го да го казва.
— Хайде — заповяда Дънкан. — Размърдай краката си. Тръгвай. Скърцай със зъби и се движи. Облегни се на мене.
— Не е правилно да се облягам на вас, милорд.
— Проклятие, облегни се на мене — викна Дънкан.
Конрад се наклони напред и се облегна тежко на Дънкан, като дишаше трудно, трепереше и се олюляваше. Стъпка по стъпка, двамата се придвижваха напред.
Бяха паднали малко зад другите, но не много далеч. Колоната се придвижваше бавно. Всички са изтощени от този ужасен преход през блатото, каза си Дънкан. Някъде в началото на колоната Даян подкарваше Ендрю пред себе си, като го държеше буден, предпазваше го от падане и го караше да върви.
Засега нямаше никаква следа от дракони. Може би, рече си Дънкан, няма да има никакви дракони. Макар да знаеше, че това е повече, отколкото можеше да се надява.
Ако оплакването спреше само за минута, помисли си той, за да им даде възможност да поемат дъх. Оплакването и натискът, усещането за тежестта на оплакването ги притискаха надолу, натиск, който държеше блатото неподвижно, равно и спокойно, една голяма длан, която се притискаше във водата.
А след това, по някаква причина, която той не знаеше, като интуиция, която дойде като нетърсена истина, като знание, което внезапно разцъфна в мозъка му, той разбра, че не е само оплакването, което го притиска, а нещастието на света — цялото нещастие и омраза, целият ужас, цялата болка и вина — събрани по някакъв начин, изтеглени от всички хора по света и концентрирани тук, като се събираха като във фуния над острова пред него, за да се покажат, за демонстрират цялата си сила. Като че ли всички хора от света се събираха тук на изповед, търсейки утешението и подкрепата, която можеше да им даде подобен обред, и като ги получаваха, поне до известна степен, от оплакването, което се носеше от острова. Дали нещастието и вината, болката и ужасът не се превръщаха тук в оплакване, което се даваше на вятъра за да бъде разнесено надалече?