Те се спогледаха въпросително.
— Казах ви — обади се една от другите, които стояха зад онази, която беше говорила. — Казах ви, че чух Ловеца и лая на хрътките му. Но вие казахте, че греша. Казахте, че Ловецът няма смелостта да доближи острова, да пречи на нас и на работата, която вършим.
— Вашата работа — вмъкна Дънкан — е нещо, което ме интересува. Вие сте оплаквачките на света.
— Млади Стендиш — обади се говорителката, — това е нещо, с което вие не трябва да се занимавате. Загадките, с които се занимаваме не са тема за размисъл на един смъртен. Достатъчно лошо е това, че вашият земен крак накърни святата земя, на която стоите.
— И все пак — обади се едната от другите — ние сме готови да ви простим светотатството. Символично ви предлагаме нашето гостоприемство. Донесли сме ви храна.
Тя пристъпи напред и остави на пътеката кошницата, която носеше. Другите две оставиха кошниците си до първата.
— Можете да ядете без страх — каза тази, която първа беше оставила кошницата си. — В храната няма отрова. Това е здрава, солидна храна. Има достатъчно естествено нещастие по света. Нямаме нужда да го усложняваме сами.
— Вие би трябвало да сте тези, които знаят — каза Дънкан, без да разбере преди да го е казал колко нелюбезно звучи.
Те не отговориха, а понечиха да си тръгнат, но той направи движение, като ги приканваше да спрат.
— Само един въпрос — рече той. — Виждали ли сте случайно от наблюдателния си пост на този остров някакви доказателства за Ордата на Опустошителите?
Те се загледаха учудено в него, след което едната каза:
— Това е глупаво, сестри. Той сигурно знае за Ордата. Толкова дълбоко в Опустошените земи, трябва да е осведомен за тях. Тогава защо да не му отговорим?
— Не може да навреди нищо — каза представителката. — Нито той, нито някой друг може да направи нещо. Ордата, сър Дънкан, се намира точно отвъд блатото, на западния бряг, близо до това място. Трябва да знаят, че идвате, защото се събират в рояк, макар да не разбирам защо трябва да го правят за такива като вас.
— Отбранителен рояк ли? — попита Дънкан.
Представителката попита остро:
— Откъде знаете за отбранителните рояци?
Дънкан се засмя.
— Запазете си смеха, млади човече — каза му тя. — Ако прекосите този воден интервал за да се срещнете с тях, вашият смях ще ви излезе през носа.
— А ако се върнем обратно — рече Дънкан — вашите скъпоценни дракони ще бъдат смъртта ни.
— Вие сте противен и зле възпитан — каза една от трите — щом говорите така за нашите приятели.
— Ваши приятели ли?
— Да, разбира се — каза една от тях. — Драконите са нашите кученца, а без Ордата щеше да има по-малко нещастие през всичките тези векове.
— По-малко нещастие …
И тогава разбра. Не изповед, за облекчаване на болката и даване на утеха, не очистване от страха и ужаса, а пируване с нещастието на света, щастливо търкаляне в беди и тъга, както куче би се търкаляло в отпадъци.
— Лешояди — каза той. — Лешоядки.
И се натъжи.
Исусе Христе, останал ли беше някой подходящ?
Нан, баншито, ридаеше за вдовицата в нейната скромна къщичка, за майката, която беше изгубила детето си, за старите и немощните, за болните, за изоставените по света, и без значение дали риданията и помагаха, те бяха замислени като помощ. Нан и сестрите и банши бяха опечалените за тези, които нямаха кой да жалее за тях.
Но тези — оплаквачките на света, които оплакваха сами или в голяма група, или с помощта на някакви адски машини, които издаваха виещи звуци — беше зърнал част от някакви сложни механизми, на които някой въртеше дългата и тежка дръжка за да произвеждат виенето — те използваха нещастието на света, те го изсмукваха и го събираха на това място, където го очакваха, и след това му се наслаждаваха, и се търкаляха в него, и се омазваха с него, както свиня би се омазала с отблъскваща мръсотия.
Трите жени се обърнаха и тръгнаха нагоре по пътеката. Дънкан гневно махна с ръка след тях.
— Мръсни кучки — каза той, но приглушено, защото нямаше да постигне нищо добро ако крещи срещу тях — нито вреда, може би, но и нищо добро, а и те не бяха тези, с които трябваше да се занимава. Те бяха мръсотия, която човек подминава, мръсотия, покрай която човек стъпва и се стреми да не забелязва. Интересите му лежаха отвъд този остров.
Пристъпи бързо напред и, като вдигна кошниците една по една, ги метна във водите на блатото.