Разказа и накратко историята, като я сбиваше, използвайки колкото може по-малко думи.
— Този доктор в Оксънфорд — попита Даян. — Този, който единствен в целия свят може да потвърди автентичността на ръкописа. Как се казва?
— Казва се Уайз. Епископ Уайз. Старец, при това не много добре здравословно. Ето поради това аз бързам. Той е стар и болен, и може би не му остава още много. Негова светлост каза, че дните му са преброени.
— Дънкан — каза тя тихо, — Дънкан …
— Да? Знаеш ли това име?
Тя кимна.
— Той беше стар приятел на Кутбърт, негов добър приятел.
— Ами това е хубаво — каза той.
— Не, Дънкан, не е. Епископ Уайз е мъртъв.
— Мъртъв!
— Преди няколко седмици Кутбърт получи вест — поясни тя. Вест, че старият му приятел е мъртъв. Повече от сигурно, още преди да тръгнеш от Стендиш Хауз.
— О-о, Боже мой! — възкликна Дънкан и се отпусна на колене до нея.
Безсмислено пътуване, помисли си той. Всичко това за нищо. Човекът, който може да удостовери истинността на ръкописа — мъртъв, дори преди да са тръгнали. Не сега. Може би никога. След сто години може би ще има друг човек или може никога да няма друг човек като епископ Уайз. Негова светлост ще трябва да чака, Светата църква ще трябва да чака, християнството ще трябва да чака този друг човек, ако изобщо има такъв.
— Даян — задавено каза той, Даян!
Тя протегна ръце и придърпа главата му в скута си, като го притисна там така, както майка — детето си.
— Хайде, поплачи си — рече тя. — Само аз съм тук. Сълзите ще те облекчат.
Не заплаква. Не можеше да плаче. По-скоро го заля горчивина, притисна го и загриза душата му. Досега, до този момент, не беше разбрал или не си беше позволил да разбере колко много значи ръкописа за него — не като нещо абстрактно, което съдържа добро за цялото човечество, а за него лично. За него, Дънкан Стендиш, като християнин, който вярваше, макар и повърхностно, че е имало човек, нарече Исус, който е ходил някога по Земята, казал е думите Си, които се съобщава, че е казал, направил е чудесата Си, смял се е на венчавките, пил е вино с братята Си и накрая е умрял на един римски кръст.
— Дънкан — каза меко Даян. — Дънкан, съжалявам, колкото и ти, за станалото.
Той вдигна глава и я погледна.
— Талисманът — рече той.
— Ще използваме талисмана така, както Уалфърт е смятал, че трябва да се използва.
— Това е всичко, което ни остава — каза той. — Поне нещо добро може да излезе от това пътуване.
— Не се ли съмняваш в талисмана?
— Да, имам някои съмнения. Но какво повече можем да направим?
— Нищо повече — отвърна Даян.
— Можем да умрем — каза Дънкан. — Талисманът може да е недостатъчен.
— Ще бъда там — заяви тя. — Ще бъда редом с тебе.
— За да умреш с мене?
— Ако стане така. Не мисля, че ще стане. Уалфърт …
— Имаш му вяра ли?
— Толкова вяра, колкото ти в твоя ръкопис.
— А след като всичко свърши?
— Какво имаш предвид? След като свърши?
— Аз ще се върна в Стендиш Хауз. А ти?
— Ще намеря място. Има и други магьоснически замъци. Ще съм добре дошла.
— Ела у дома с мене.
— Като твоя повереница? Или като твоя любовница?
— Като моя жена.
— Дънкан, скъпи. Аз имам магьосническа кръв.
— И в моите вени тече кръвта на безскрупулни авантюристи, войнствени чудовища, разбойници, пирати и грабители на градове. Върни се достатъчно назад и един Бог знае какво ще намериш.
— Но баща ти. Твоят баща е лорд.
За момент Дънкан си представи баща си, изправен като високо дърво, с помръдващи мустаци, със сиви като гранит очи, които все пак имат топлина в тях …
— Лорд — каза той, — но и джентълмен. Ще те обикне като своя дъщеря. Никога не е имал дъщеря. Няма никой друг освен мене. Майка ми е умряла преди години. Стендиш Хауз отдавна очаква женска ръка.
— Трябва да си помисля — каза Даян. — Мога да ти кажа само едно нещо. Обичам те.
31
Роякът се намираше върху билото на един хълм до блатото. Представляваше отвратителна гледка — черен и все пак не напълно черен, защото през него пробягваха странни трептения, като далечните припламвания на светкавици, които могат да се видят в далечината да оцветяват хоризонта, през лятна нощ. Понякога роякът изглеждаше веществен — твърдо черно кълбо, понякога изглеждаше рядко несигурен, като хлабаво кълбо прежда или като сапунен мехур, който всеки миг ще се пръсне. Изглеждаше, че дори когато е най-плътен, в него има постоянно движение, като че ли създанията или нещата, или каквото и да бяха, от които беше направен, непрестанно се стремят да заемат по-изгодни позиции, като се пренареждат и разместват за да добият по-добра конфигурация. При наблюдение човек можеше да види, или да си представи, че вижда някаква форма, отделен негов член, макар и не за достатъчно дълго, за да бъде сигурен какво може да е това. И това беше за добро, тъй като зърнатите форми или създания бяха толкова ужасяващи, толкова далече отвъд най-жестоките представи, че караха човешката кръв да се вледени.