Выбрать главу

Дънкан заговори към тези, които се бяха скупчили около него:

— Всички знаете какво ще правим. Аз ще нося талисманът, като го държа високо за да го покажа. Ще вървя напред, бавно. Ето така — каза той, като го вдигна високо, така че всички да могат да го видят. В последните лъчи на залязващото слънце, скъпоценните камъни на талисмана се разгоряха, блестейки като вълшебен пламък във всички цветове на дъгата, но по-ярко, много по-ярко от дъга.

— А ако не сработи — изръмжа Конрад.

— Трябва да сработи — каза му хладно Даян.

— Трябва да сработи — съгласи се спокойно Дънкан. — Но, ако се случи нещо непредвидено, всеки да се спасява. Обратно в блатото, обратно към острова.

— Ако можем да бягаме — обади се Конрад. — Аз няма да бягам. По дяволите бягането …

Една ръка се протегна и измъкна талисмана от ръката на Дънкан.

— Ендрю! — изрева Дънкан, но отшелника тичаше стремително напред, право към рояка, държейки с една ръка блестящия талисман, а в другата размахвайки тоягата си, с широко отворена уста, крещяща думи, които изобщо не бяха думи.

Конрад побесня.

— Този глупак, този надут кучи син — извика той.

Дънкан се втурна напред, като се мъчеше да достигне Ендрю.

Пред него проблесна светкавица. В сиянието и Дънкан видя как Ендрю застина за момент, като гореше с ярки пламъци. След това, щом пламъците се снишиха, отшелникът представляваше димящ факел, факел, който случаен порив на вятъра раздуха и от вдигнати ръце се понесоха струйки мазен дим. Талисманът беше изчезнал и Ендрю бавно се свлече, събирайки се в купчина обгоряла и димяща плът.

Дънкан се хвърли на земята и една дива, ужасяваща мисъл пробяга през него. Не беше талисманът на Уалфърт, не беше талисманът това, от което Ордата се страхуваше. Не талисманът ги беше защитавал през дългото им странстване из Опустошените земи. Трябваше да го разбере. На брега Ордата — била е Ордата — беше използвала Харолд Разбойника за да вземе нещото, от което са се страхували, единственото нещо, което не са се осмелили да вземат сами. Бяха взели талисмана, но го бяха оставили там, на брега, като нещо с малка стойност.

Единственото нещо, което не бяха успели да вземат беше ръкописът.

Ръкописът, помисли си той. Ръкописът, за Бога. Ордата се беше опитала да унищожи, да премахне, да заличи ръкописа. Това беше целта на последното опустошение — да се опустоши северната част на Британия и след това, след като са го изолирали, да се придвижат към абатството Стендиш, където се е съхранявал ръкописът. По времето когато са били готови да се придвижат към абатството Стендиш, ръкописът, истинският ръкопис, написан от дребния, плах човек, който беше бързал да наблюдава и да слуша, вече не беше там. Кутбърт беше казал, че Ордата е смутена и несигурна в себе си. И това, разбира се, беше причината. Бяха научили или усетили по някакъв начин, че ръкописът вече не е там, а е носен през самото опустошение, създадено от Ордата.

„Малък плах човече, малък дебнещ, бягащ човече — каза Дънкан към този, който толкова дълго беше дебнал като чакал около компанията на Исус, който никога не е бил един от компанията, нито се е опитвал да бъде един от тях, който само наблюдавал и слушал, а след това сядал свит в някой ъгъл за да запише видяното и чутото — ти направи повече, отколкото си предполагал. Записвайки думите, които Исус е казал, точни както ги е казал, без никакви промени, без никакво парафразиране, предавайки всеки жест, всяко движение, дори всяко изражение на лицето Му“. Защото така трябваше да бъде, осъзна Дънкан. Трябваше да е истината, трябваше да бъде доклад на събитията точно както те са били, за да се запази магията, за да се задържи славата и мощта, за да се представи цялата сила на Човека, който е говорил.

„Защо — попита той малкия дебнещ човек — защо не ми позволи да видя лицето ти? Защо се извръщаш от мене, защо държиш лицето си в сянка, така че да не го видя?“ И това, помисли си той, също беше една част от цялото, което трябваше да бъде по този начин. Защото този малък плах човек не търсеше слава за себе си. Всичко щеше да е напразно ако търсеше слава за себе си. Той трябва да остане завинаги един човек без лице.

Дънкан пъхна ръка в кесията си, пръстите му се сключиха около ръкописа и го извадиха — набръчкан и шумолящ. Като стана на крака, той го вдигна високо над главата си и с вик на триумф се втурна към мержелеещия се рояк.