Мег поклати глава.
— Мислих за това. Исках да го обсъдя с вас. Виждате ли, нямам колиба, нямам къде да живея. Изобщо, нямам нищо. Но Ендрю има килия. Предполагате ли, че би възразил. Мисля, че знам къде е. Ако ли не, Снупи каза, че ще ми я покаже.
— Ако искаш това — каза Дънкан, — мисля, че Ендрю може би ще бъде щастлив да знае, че ти си там.
— Мисля — рече Мег, — че той може да ме е харесвал поне малко. Първият път когато се срещнахме, той извади онова парче сирене от джоба си. Имаше мъх по него от джоба му и следи от зъби, защото го беше гризал, и ми го даде, и той …
Гласът и секна и не можа да каже нищо повече. Закри очите си с ръце и, като се изправи бързо, изчезна в тъмнината.
— Беше влюбена в Ендрю — каза Даян. — Странно е, че една вещица и един отшелник …
— Всички го обичахме — заяви Дънкан, — макар и да беше несговорчив.
Несговорчив и войник на Бога. Войник на Бога до последния миг, настояващ, че е войник на Бога, когато все още беше отшелник. Втурна се към смъртта си като войник на Бога. Ендрю и Красавица — един войник на Бога и едно малко търпеливо магаре.
Ще ми липсват, помисли си той.
Отдалече, слабо в странстващия вятър, се дочуха риданията на оплакването на света. Сега, рече си Дънкан, с годините ще има по-малко оплакване на света. Все още ще има нещастие по света, но след като Ордата не е повече на Земята, все по-малко и по-малко. Лешоядките на острова ще имат по-малко за да се валят и да се мажат.
Даян остави блюдото с рибата на земята и подръпна ръкава на Дънкан.
— Ела с мене — каза тя. — Не мога да направя това сама. Искам да стоиш до мене.
Той я последва до мястото край огъня където Снупи седеше и ядеше риба. Даян застана срещу него. Държеше голия меч.
— Този меч е твърде скъпоценен — каза тя — за да принадлежи, на който и да е човек. Ще го вземете ли отново под опеката на Малкия народ? За да го съхранявате докато отново е необходим.
Снупи внимателно избърса ръце и ги протегна за да вземе меча. Очите му бяха пълни със сълзи.
— В такъв случай знаете на кого е принадлежал някога.
Тя кимна без да се осмели да говори.
— С готовност — каза Снупи — ще го вземем обратно. Ще го пазим добре и ще го почитаме. Някой ден може да има друга ръка, достойна да го държи. Но никога вече повече от вашата, милейди.
— Ще кажете на Малкия народ — заяви Даян — каква чест беше за мене.
— Това е защото ви вярваме — рече Снупи. — Вие не сте ни непозната. Ще можем да ви намерим в Стендиш Хауз, нали?
— Да — потвърди Даян. — Тръгваме утре сутринта.
— Някой ден ще дойдем да ви посетим — каза Снупи.
— Ще ви чакам — обяви Даян. — Ще има кейкове и бира. Ще има танци на открито.
Обърна се и отиде при Дънкан. Хвана го за ръката.
— А сега — рече тя — готова съм за утре.