Негова светлост избърса с ръка лицето си.
— Мисля си за него нощем, преди да заспя. То ме измъчва. Струва ми се, че ако продължава така, ще настъпи краят на всичко. Струва ми се, че светлините си отиват. Те си отиват от цяла Европа. Имам чувството, че отново се потапяме в древния мрак.
— Говорил ли сте с други за вашето мнение? — попита бащата на Дънкан.
— С малцина — каза архиепископът. — Дават си вид, че не се интересуват от него. Те омаловажават това, което казвам.
От вратата се чу дискретно почукване.
— Да — рече бащата на Дънкан. — Кой е?
— Аз съм — обади се гласът на Уелз. — Мислех, че ще желаете малко бренди.
— Да, разбира се — възкликна архиепископът, връщайки се към живот. — Малко бренди би ми дошло добре. Вие правите такова добро бренди. Много по-добро от това в абатството.
— Утре сутринта — процеди бащата на Дънкан през зъби — ще ви изпратя едно буре.
— Това ще бъде много любезно от ваша страна.
— Влизай — подвикна на Уелз бащата на Дънкан.
Старецът внесе поднос с наредени върху него чаши и бутилка бренди. Като се движеше тихо с меките си чехли, той наля бренди и раздаде чашите.
След като си беше отишъл архиепископът се отпусна в креслото си като държеше чашата срещу светлината на огъня и гледаше косо през нея.
— Изящно! — заяви той. — Такъв хубав цвят.
— Колко голяма група имате предвид? — попита бащата на Дънкан.
— Имате предвид групата, която ще тръгне?
— Точно това обсъждаме.
— Това ще бъде приключение — каза архиепископът — в най-добрите традиции на вашия дом и семейство.
— Традицията — отвърна остро бащата на Дънкан — няма нищо общо с това.
След това се обърна към сина си и рече:
— Мислех си за дузина мъже или приблизително толкова.
— Твърде много са — възрази Дънкан.
— Може би. Колко ще предложиш?
— Двама. Аз и Конрад.
Архиепископът подскочи в креслото си.
— Двама ли? Кой пък може да е този Конрад?
— Конрад е работник в обора. Занимава се със свинете.
Архиепископът изпелтечи:
— Нищо не разбирам.
— Конрад и синът ми са добри приятели от деца. Когато Дънкан отива на лов или за риба взема Конрад със себе си.
— Той познава горите — каза Дънкан. — Прекарал е в тях целия си живот. Когато се случи да се зададат тежки времена, понеже задълженията му не са изнурителни, той поема към горите.
— Струва ми се, че бягството в горите не е голяма квалификация.
— Но ще ни бъде от полза — рече Дънкан. — Ние ще пътуваме през пустиня.
— Този Конрад — каза бащата на Дънкан — е як мъж, висок около седем фута и почти двеста и осемдесет фунта мускули. Бърз е като котка. Полуживотно. Храни сляпа вярност към Дънкан и е готов да умре за него, сигурен съм. Той носи кривак, голям дъбов кривак.
— Кривак ли! — изпъшка архиепископът.
— Той е сръчен с него — каза Дънкан. — Дори поставен срещу дузина, въоръжени с мечове, мъже, бих заложил на него и на кривака му.
— Не е лош избор — рече бащата на Дънкан. — Двамата ще се движат тихо и бързо. Биха се защитили, ако възникне нужда.
— Даниел и Дребосъкът ще дойдат с нас — обяви Дънкан.
Бащата на Дънкан видя повдигнатите вежди на архиепископа.
— Даниел е боен кон — обясни той, — трениран за битки. Равен е на трима мъже. Дребосъкът е голям мастиф. Той също е добре обучен да се бие.
3
Седрик ги остави доста преди зазоряване, след като ги заведе до една гъста гора, където прекараха остатъка от нощта. Конрад събуди Дънкан скоро след изгрев слънце и двамата закусиха сирене и хляб, тъй като не желаеха да палят огън. След това се отправиха отново на път.
Времето се беше оправило. Вятърът постепенно намаля и спря. Облаците бяха изчезнали и слънцето беше топло.
Пътуваха през пуста местност покрита с дървета, с дълбоки дерета и приказни долинки, пресичащи гората. От време на време минаваха през малки ферми, където постройките бяха изгорени, а узрялото жито стоеше неожънато. Освен няколкото гарвана, които летяха мълчаливо, като че ли се страхуваха от тишината на страната, над която летяха, и случайните подплашени зайци, които изскачаха от един гъсталак и се шмугваха в друг, те не видяха следи от живот. Цялата страна създаваше усещане за мир и благополучие, и това беше странно, понеже това беше Опустошената земя.