Няколко часа по-късно се изкачваха по стръмен склон през гората. Дърветата започнаха да изтъняват и скоро достигнаха края на гората. Пред тях лежеше безплоден, скалист хребет.
— Стойте тук — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще отида напред и ще разузная.
Дънкан застана до Даниел, наблюдавайки как големия мъж се изкачва бързо нагоре по хълма, като се привежда, и се насочва към скалиста издатина, стърчаща над билото. Даниел потърка меката си муцуна в рамото на Дънкан и леко изпръхтя.
— Тихо, Даниел! — рече Дънкан.
Дребосъкът застана на няколко фута пред тях, с наострени уши. Красавица направи няколко крачки и застана от другата страна на Дънкан, който протегна ръка и я потупа по шията.
Тишината изтъня до пределната си точка, но не се пречупи. Нямаше нито звук, нито движение. Ни едно листо не шумолеше. Конрад беше изчезнал между скалите. Времето сякаш беше спряло. Даниел помръдна ушите си и отново потърка муцуната си в рамото на Дънкан. Този път не издаде звук.
Конрад се появи отново, като пълзеше като змия между скалите. След като беше изцяло прикрит от хребета, той тръгна бързо надолу по склона.
— Видях две неща — каза той.
Дънкан изчака без да казва нищо. Понякога се налагаше Конрад да бъде изчакван.
— Има село от другата страна на билото — каза най-накрая Конрад. — Черно и изгорено. Освен църквата, Тя е каменна и не е могла да изгори. Никой не помръдва. Там няма нищо.
Той спря и след това заяви:
— Не ми харесва. Мисля, че трябва да заобиколим.
— Каза, че си видял две неща.
— Надолу по долината. Има мъже на коне, които отиват надолу по долината, далеч отвъд селото.
— Хора?
— Мисля, че видях начело пред тях Разбойника. Доста далече е, но мисля, че го разпознах. Около тридесет човека са.
— Мислиш ли, че ни преследват? — попита Дънкан.
— А защо иначе ще са тука?
— Поне знаем къде са те — каза Дънкан, — а те не знаят къде сме ние. Те са пред нас. Изненадан съм. Не мислех, че ще ни последват. Отмъщението може да излезе скъпо на място като това.
— Не е отмъщение. Те искат Дребосъка и Даниел.
— Мислиш, че заради тях са тук?
— Добре е да имащ боен кон и бойно куче.
— Предполагам, че е така. Вероятно ще си имат неприятности, ако се опитат да ги хванат. Двамата няма да сменят доброволно господарите си.
— Сега какво ще правим?
— Проклет да съм, ако знам — каза Дънкан. — Насочват се на юг, нали?
— На юг и на запад, също. Малко на запад. В посоката, в която отива долината.
— Тогава по-добре би било да завием на изток. Да заобиколим селото и да увеличим разстоянието до тях.
— Те са доста далече. Все пак, колкото по-далече, толкова по-добре.
Дребосъкът се изправи на крака, извъртайки се наляво и в гърлото му се надигна глухо ръмжене.
— Кучето усеща нещо — каза Дънкан.
— Човек — поясни Конрад. — Това е ръмжене за човек.
— Откъде знаеш?
— Знам целия му език — рече Конрад.
Дънкан се завъртя в посоката, в която гледаше Дребосъкът. Не видя нищо. Нямаше никакъв знак, че там има човек.
— Приятелю — подвикна Дънкан доброжелателно, — на твое място бих излязъл. Не би ми харесало да насъскам кучето по тебе.
За момент нищо не се случи. След това няколко храста се размърдаха и от тях излезе човек. Дребосъкът се спусна към него.
— Остави го! — викна Конрад на кучето.
Човекът беше слаб и блед като мъртвец. Той носеше оръфана кафява роба, която достигаше до глезените му. На раменете му се беше надиплила качулка. В дясната си ръка носеше дълга, възлеста тояга, в лявата стискаше шепа растения. Кожата му беше толкова плътно прилепнала към черепа, че костите си личаха. Брадата му беше проскубана.
— Аз съм Ендрю, отшелникът — заговори той. — Не исках да ви преча. Затова, щом ви зърнах, се скрих. Бях тръгнал да събирам зеленчуци, колкото да имам за моята вечеря. Дали няма да ви се намери малко сирене?
— Имаме сирене — изръмжа Конрад.
— Сънувам сирене — рече Ендрю, отшелникът. — Събуждам се нощем и разбирам, че си мисля за парченце сирене. Много време измина от последния път, когато вкусих сирене.
— В такъв случай — обяви Дънкан, — ще се радваме да ти дадем малко. Конрад, защо не свалиш този чувал от гърба на Красавица.
— Не, почакайте малко — възрази Ендрю. — Няма нужда да го правите. Вие сте пътници, нали?
— Можеш да видиш, че сме — отговори Конрад, не твърде радостно.
— В такъв случай, защо не прекарате нощта при мене. Зажъднял съм за гледката на човешки лица и звука на човешка реч. С мене е Духът, разбира се, но да говориш с него има малко общо с разговора с някого от плът.