— Дух ли? — попита Дънкан.
— Да, дух. Един много честен дух. И много разбран при това. Нощем не се занимава с дрънкане на вериги и стенания. Той споделя килията ми от деня, когато беше обесен. Опустошителите го направиха.
— Опустошителите, разбира се — каза Дънкан. — Би ли ни казал как избяга от Опустошителите?
— Скрих се в килията си — рече Ендрю. — Всъщност тя е пещера и не е толкова малка, тясна и мизерна, колкото би трябвало да бъде истинската килия. Страхувам се, че не съм истински отшелник. Не се занимавам с умъртвяване на плътта, както правят истинските отшелници. Отначало изкопах пещерата до размерите на килия, както предполагах, че трябва да направя, но с течение на годините аз я разширих и сега е просторна и доста удобна. Има достатъчно място за вас. Скрита е доста надалече. Там ще бъдете на сигурно място, далече от наблюдатели, както предполагам повечето пътници на място като това естествено биха искали да бъдат. Вечерта се спуска и тъй като скоро трябва да си търсите лагер, не бихте могли да намерите по-добро място от моята килия.
Дънкан погледна към Конрад.
— Какво мислиш за това? — попита той.
— Миналата нощ спахте малко — каза Конрад. — Аз дори още по-малко. Този ми изглежда честен селяндур.
— Не забравяй духът! — предупреди Дънкан.
Конрад повдигна рамене.
— Нямам нищо против духовете.
— Добре, тогава — каза Дънкан. — Отец Ендрю, водете ни, ако обичате.
Пещерата се намираше на около една миля извън селото и за да стигнат до нея те минаха през гробища, които, съдейки по разнообразието и състоянието на надгробните камъни, трябва да са били в употреба от столетия. Близо до центъра се намираше малка гробница, направена от местен камък. Някога в миналото, може би по време на буря, тежкото стебло на голям дъб беше паднало върху гробницата, разтрошавайки малката статуя, закрепена отгоре и избутвайки покривната плоча накриво.
Скоро след това стигнаха до пещерата на отшелника, която беше изкопана в стръмния склон на хълма, с добре прикрит вход от дърветата и гъстия храсталак, и с бълбукащ надолу по дефилето поток.
— Влезте вътре — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще разседлая Даниел и ще внеса вързопа на Красавица.
Пещерата беше тъмна, но дори в мрака създаваше усещане за простор. Малък огън гореше в огнището. Отшелникът намери опипом голяма свещ, запали я от огъня и я постави на масата.
Като се разгоря, свещта освети дебел килим от тръстика на пода, груба маса с пейки, които можеха да се придърпват към нея, зле направен стол, сандъци, наредени край пръстените стени, сламеник в единия ъгъл. В друг ъгъл, в един шкаф бяха наредени свитъци пергамент.
Като забеляза, че Дънкан гледа към тях, отшелникът каза:
— Да, аз мога да чета, но едва-едва. През свободното време сядам на светлината на свещта, като сричам и се боря със значенията на думите на древните църковни отци. Съмнявам се, че съм схванал значението им, понеже аз прост човек, а понякога и глупав отгоре на това.Струва ми се, че често тези древни отци са били увлечени от думите, а не от значението. Както ви казах, не съм добър отшелник, но продължавам да се опитвам, въпреки че понякога се чудя на истинските задължения на отшелника. Мисля си, че отшелникът трябва да е най-глупавия и безполезен член на обществото.
— Но е професия — вмъкна Дънкан, — за която хората имат високо мнение.
— Когато се замислих дълбоко ми дойде на ум — продължи отшелникът, — че хората стават отшелници единствено за да избягат от трудностите на някакъв друг начин на живот. Със сигурност да бъдеш отшелник е по-добре за гърба и мускулите, отколкото да се ровиш в земята или да вършиш друга черна работа, с която човек може да изкара прехраната си. Запитах се дали съм такъв тип отшелник и, честно казано, трябва да отговоря, че не знам.
— Казахте, че сте се скрили тук когато Опустошителите дошли и, че те не са ви намерили. Това не ми изглежда съвсем вярно. През цялото ни пътуване не видяхме нито един оцелял. Освен една група главорези и бандити, които живеят в едно имение и са били достатъчно умели или щастливи да успеят да го защитят.
— Говорите за Харолд, Разбойника?
— Да. Как сте узнали за него?
— Вестите пътуват през Опустошените земи. Има разносвачи на новини.
— Не ви разбирам.
— Малкият народ. Елфите, тролите, джуджетата, феите и призраците …
— Но те…
— Те са местен народ. Те живеят тук от незнайни времена. Може да са непоносими понякога и са неприятни съседи, и, със сигурност, личности, на които не може да се вярва. Може да са пакостни, но не са злонравни. Те не се наредиха до Опустошителите, а сами се скриха. И предупредиха много други.