— Те ви предупредиха, така че можахте да се скриете.
— Едно джудже дойде да ме предупреди. Не го смятах за приятел, тъй като годините наред ми е погаждало жестоки номера. Но, за мое учудване, открих в негово лице неочакван приятел. Неговото предупреждение ми даде време да загася огъня си, така че димът да не ме издаде, макар да се съмнявам, че малкото пушек от моя беден огън би ме издал на някого. Той би останал незабелязан в големия пожар, който настъпи, след като Опустошителите пристигнаха. Потънаха в пламъци колибите, купите сено и слама, хамбарите и нужниците. Те изгориха дори нужниците. Можете ли да си представите?
— Не, не мога — отвърна Дънкан.
Конрад влезе с тежки стъпки в пещерата и стовари седлото и вързопа встрани от вратата.
— Чух, че казахте дух — избуча той. — Тук няма никакъв дух.
— Той е плах — отговори Ендрю. — Крие се от посетителите. Мисли, че никой не иска да го види. Той не обича да плаши хората, въпреки че наистина няма нищо, което би могло да изплаши някого. Както ви казах, той е много разбран и внимателен дух.
Той повиши глас.
— Дух, излез оттам. Излез и се покажи. Имаме гости.
Струйка бяла парообразна субстанция се заизточва с нежелание иззад шкафа с пергаментите.
— Хайде, хайде — подкани го нетърпеливо отшелникът. — Можеш да се покажеш. Тези господа не са изплашени от теб и ще е проява на учтивост да излезеш и ги поздравиш.
Отшелникът каза с половин уста на Дънкан:
— Имам си много неприятности с него. Той мисли, че е позорно да бъдеш дух.
Бавно Духът прие форма над шкафа, след което доплува до нивото на пода. Той беше класически дух, облечен с бял чаршаф. Единственият отличителен белег беше къса примка от въже завързано около шията му, с около два фута от въжето висящи надолу отпред.
— Аз съм дух — каза той с кух, бумтящ глас, — без място за обитаване. Обикновено духовете обитават мястото на смъртта си, но как би могъл някой да обитава дъбово дърво? Опустошителите извлякоха бедното ми тяло от гъсталака, в който се бях скрил, и незабавно ме окачиха на въжето. Можеха да ми окажат внимание, струва ми се, като ме обесят на някой могъщ дъб, един от тези горски патриарси, които се срещат толкова често в нашите гори, високи дървета, които стърчат доста над останалите и са с голяма обиколка. Но те не направиха това. Те ме обесиха на един мършав, недорасъл дъб. Дори в смъртта ми се подиграха с мене. През живота си аз просех милостиня пред църковните врати и живеех бедно от това, тъй като имаше хора, които разпространяваха слухове, че аз бих могъл да работя както всеки друг човек. Те казваха, че аз само се преструвам, че съм сакат.
— Той беше мошеник — каза отшелникът. — Можеше да се труди като всички други.
— Чухте ли? — попита духът. — Чухте ли? Дори и мъртъв съм окачествяван като измамник и мошеник. Правят ме на глупак.
— Ще кажа следното за него — заяви отшелникът. — Удоволствие е да е край мене. Той не се занимава с триковете, които други духове използват за да досаждат.
— Ще се опитам — каза Духът — да бъда малка неприятност. Аз съм несретник, иначе нямаше да съм тук. Нямам подходящо място за обитаване.
— Е, след като посрещна господата и поговори с тях по приличен начин — продължи отшелникът — можем да преминем към други въпроси. Споменахте нещо за сирене — обърна се той към Конрад.
— А също бекон и шунка, хляб и мед — каза Дънкан.
— И вие ще споделите всичко това с мене?
— Не бихме могли да ядем и да не го споделим с тебе.
— Тогава аз ще стъкна огъня — възкликна Ендрю — и ние ще си направим пир. Ще изхвърля зеленчуците, които съм събрал. Освен ако не харесвате вкусът на зеленчуци. Може би с парче бекон.
— Не обичам зеленчуци — обяви Конрад.
4
Дънкан се събуди през нощта и в пристъп на паника не може да разбере веднага къде се намира. Нямаше отправна точка, само плесенясала тъмнина с особено трепкане в нея, като че ли се намираше в някакво предверие на ада.
След това видя вратата, всъщност не врата, а отвор, меката лунна светлина отвън и, на трепкащата светлината на огъня — силуета на Дребосъка, изтегнал се отпред. Главата му лежеше отпусната върху лапите му, протегнати пред него.
Дънкан огледа наоколо и видя, че светлината идва от слабия огън, който гореше в огнището. На няколко фута от него Конрад лежеше по гръб, с ръцете отпуснати покрай тялото. Големият му гръден кош се повдигаше и спускаше. Дишаше през уста, като издаваше пръхтящ звук при издишване.