Най-накрая бащата на Дънкан се размърда в креслото си.
— Както сме постъпили с гроздето — заговори той — така сме направили и с много други неща. Тук имаме говеда, които стават с няколко центнера по-тежки, отколкото говедата в другите части на Британия. Отглеждаме добри коне. Нашата вълна е сред най-добрите. Житото, което отглеждаме е издръжливо за този климат — жито, докато мнозина от нашите съседи трябва да се задоволят с овес. И както е с посевите и добитъка, така е и с хората. По-голямата част от селяните и крепостните, които обработват нашите акри и живеят щастливо на тях, са били тук почти толкова, колкото и семейството. Стендиш Хауз, въпреки че не винаги е бил известен под това име, води началото си от времена на борби и несигурност, когато нито един човек не е бил в безопасност. Започнат е като дървено укрепление, построено върху могила, защитено с ограда и ров, както много господарски къщи са защитени дори до днес. Ние все още имаме нашия ров, разбира се, но сега той е станал приятно място, с водни лилии и други декоративни растения в него, със стени добре оформени с храсти и склонове, покрити с цветя. Освен това е и зарибен, което може да служи като спорт или храна на всеки, който би спуснал кукичка с примамка във водите му. Подвижният мост стои спуснат, като служи за мост над рова. Като ритуал, ние го вдигаме и спускаме поне веднъж годишно, за да бъдем сигурни, че все още работи. Разбира се, с годините страната е станала малко по-сигурна, но не всеки би забелязал това. Все още има скитащи глутници от човешки хищници, които се появяват от време на време. Но с годините, нашият дом стана по-силен и вестите за тази сила се разпространяват. За последните триста години или повече нито един бандит или разбойник, или както и да се нарича, не е посмял да се хвърли срещу стените ни. Малкото единични нападения за да грабнат една-две крави или овце са всичко, което се случва сега. Въпреки това, не мисля, че само силата на нашите стени осигурява тази сигурност, на която се радваме. Дължи се на знанието, че хората ни са воини, дори и да не са нещо повече от селяни или крепостни. Ние не поддържаме армия от безполезни и надменни въоръжени мъже. Няма нужда повече да правим това. Ако се появи опасност, всеки човек от това имение ще грабне оръжие, тъй като всеки счита тази земя за своя толкова, колкото и ние. Така във все още размирното общество сме успели да си създадем кътче на мир и сигурност.
— Обичам тази къща — въздъхна Дънкан. — Няма да ми е лесно да я напусна.
— Нито на мене, сине, като я напуснеш. Знам, че отиваш към опасност и все пак нe чувствам някакво голямо безпокойство, защото със сигурен, че ще се справиш. А и Конрад е верен другар.
— Такива са също — допълни Дънкан — и Даниел и Дребосъкът.
— Предишната вечер Негова светлост — каза баща му — говори за липсата на прогрес. Той каза, че сме едно общество в застой. И дори това да е вярно, аз виждам и някои хубави страни в това. Щом има прогрес в други неща, би имало прогрес и при оръжията. А всеки прогрес при оръжията би довел до непрекъснати войни, тъй като щом някой главатар или дребен крал придобие ново средство за война, той ще трябва да го изпробва срещу съсед, като си мисли, че поне за момент то ще му даде някакво предимство.
— Всички наши оръжия — додаде Дънкан — исторически са персонални оръжия. За да ги използва, човек трябва да се срещне лице в лице с друг човек на не повече от една ръка разстояние. Има малко, които достигат по-надалече. Копията, разбира се, но те са неудобни и веднъж хвърлени, не могат да бъдат взети за да бъдат хвърлени повторно. Те и прашките са всичко, което притежава някакъв далечинен фактор. При това прашките са трудни за употреба, предимно неточни и изобщо — не твърде опасни.
— Прав си — съгласи се баща му. — Има такива, като Негова светлост, които оплакват положението ни, но по мое мнение ние сме напълно щастливи. Ние сме постигнали социална структура, която служи на целите ни и всеки опит да я променим може да ни изкара от равновесието и да ни доведе много неприятности, повечето от които, мога да си представя, сега дори не подозираме.
Внезапен хлад, мразовито дихание премина над Дънкан, изкарвайки го от спомените за последния ден. Очите му се отвориха и като се надигна, видя закритото с качулка лице на Духът, ако това можеше да се нарече лице. То беше по-скоро мрачен овал от завихрен дим, заобиколен от белотата на расото. Нямаше черти, само този димен вихър, но все пак той почувства, че се взира в лицето му.
— Сър Дух — каза той остро, — какви са намеренията ви, за да ме събудите толкова грубо и рязко.
Духът беше приклекнал до него и беше странно, че един дух можеше да приклекне.