— Няма нужда да се страхувате от него — успокои го жената. Той е като котенце, доброта му се дължи на необикновена му възраст. Видът му е прекрасен и свиреп, но той няма да ви нарани докато не го накарам да го направи.
— Госпожо — заяви Дънкан, — намирам, че всичко това е малко объркано. Името ми е Дънкан Стендиш. Аз и моят другар, онзи големият, пътуваме към Южна Британия. Едва снощи се запознахме с отшелника Ендрю.
— Дънкан Стендиш, от Стендиш Хауз?
— Това е така, но не мислех, че …
— Славата на вашия дом и фамилия се носи из всички части на Британия. Трябва да кажа, обаче, че сте избрали странно време за да се впуснете в пътешествие през тези земи.
— Не е по-странно от това да откриеш благородна дама в същите тези земи.
— Моето име — каза тя — е Даян и не съм благородна дама. Аз съм нещо съвсем друго.
Ендрю пристъпи тежко напред.
— Извинете ме, милорд, но имам сериозни съмнения, че лейди Даян може да представи някакви официални, или дори етични претенции за тази градина. Това беше ранно засадена земя, от някой от селяните, преди Опустошителите да дойдат с огън и меч и тя я притежава не повече от мене. Ако си припомните, аз никога не съм претендирал за нея.
— Би било неприлично — каза Дънкан — да стоим тук и да се караме.
— Истината е — призна лейди Даян, — че той е напълно прав. Градината не е нито моя, нито негова. Моят гняв бе предизвикан от намесата на чужди хора, които също предявяват претенции към нея.
— Бих желал — предложи Ендрю — да я разделя с нея. Половината зеле за мене, половината — за нея.
— Струва ми честно — каза Дънкан, — но не съвсем рицарско.
— Аз не съм рицар — сопна се Ендрю.
— Ако онзи там, отшелникът, може да ми даде известна информация — заяви Даян — може би ще получи всичкото зеле, понеже аз няма да се нуждая повече от него.
Тя слезе от грифона и тръгна към тях.
— Какво ви кара да мислите — попита Ендрю, — че мога да имам информацията, която търсите?
— Ти си от това село, нали?
— Да, аз и всичките ми роднини.
— Тогава възможно е да знаеш. Имало е човек на име Уалфърт. Предполага се, че е живял тук преди време. Когато пристигнах тук, след като Опустошителите си бяха тръгнали, аз се настаних в църквата. Това беше единственият останал подслон. Претърсих в църквата за документи. Намерих малко, но нищо значимо. Енорийските свещеници, които сте имали, сър Отшелник, са били немарливи по отношение на съхраняването на документи.
— Казахте Уалфърт? — попита отшелникът. — Казахте човек, наречен Уалфърт. Преди колко време?
— Преди повече от сто години. Чували ли сте за него, говорил ли е някой за него?
— Един мъдрец? Един сят човек?
— Възможно е да се е представил за такъв. Той беше магьосник.
Отшелникът ахна и стисна с ръце главата си.
— Магьосник! — изстена той. — Сигурна ли сте?
— Напълно сигурна. Най-образованият магьосник.
— И не е бил от Светата църква?
— Какво лошо има? — попита Дънкан. — Какво става?
— На света земя — прошепна Ендрю. — О-о, позор. Положили са го на света земя. А не е трябвало, защото той е езически магьосник, а за да бъде човек магьосник трябва да бъде езичник, нали? Дори са му построили гробница.
— Странни неща стават — обади се Конрад. — Не мога нищо да разбера.
— Не е чудно — извика Ендрю, — не е чудно, че дъбът е паднал върху нея.
— Почакай за малко — каза Дънкан. — Имаш предвид дъб, паднал върху гробница. Вчера видяхме тези гробища.
— Моля ви, разкажете ми — намеси се Даян — за този дъб и тази гробница.
— Минахме през едни гробища — каза Дънкан. — Само на около миля от тук. Имаше една гробница и дърво, паднало върху нея. Преди доста време, изглежда. Все още е там, лежащо напряко върху нея. Плочата, която покрива гробницата, се е отместила встрани и се е счупила. Тогава се учудих защо никой не я е поправил.
— Това с старо място за погребения — обясни Ендрю. — Не се използва от години. И може би не е имало много хора, които са знаели кой е погребан там.
— Мислиш, че това би могло да е гробницата на Уалфърт? — попита Даян.
— Срам за него! — изстена отшелника. — Да го погребат на света земя. Но хората не са знаели, не е имало начин хората от селото да знаят. Чувал съм за този Уалфърт. Смятало се е, че е свят човек, който търсел убежище от света в това самотно място.