Дънкан попита Даян:
— Това ли е информацията, която вие …
И внезапно млъкна, понеже усети нещо странно. Смути го неочакваната тишина и това беше необичайно, понеже преди нямаше други звуци, нищо освен фона от звуци на насекоми и птици, постоянният шум, към който толкова се привиква, че остава незабелязан. И това беше причината — неочакваната тишина се дължеше на отсъствието на фоновия шум. Ненадейната тишина и усещането за очакване, като че ли човек се напряга за нещо, което ще се случи, без да знае какво е, но въпреки това се повдига на пръсти за да е готов.
Другите бяха забелязали тишина, а може би и очакването, понеже стояха замръзнали на местата си, напрегнати, слушащи и гледащи.
Ръката на Дънкан се плъзна бавно и пръстите му обхванаха дръжката на меча, но без да го изтегли, понеже все още нямаше сигурни доказателства за опасност. Даян, видя той, беше вдигнала наполовина бойната си брадва. Грифонът беше променил позицията си и орловата му глава бавно се въртеше от една страна на друга.
Храстите в далечния край на градината се размърдаха и от тях се подаде фигура: кръгла глава, на пръв поглед човешка, закрепена върху къса, почти липсваща шия между масивни рамене. Плешив — гола глава, голи рамене, без следа от коса, но не като нещо, което си е избръснало косата, а по-скоро като нещо, което никога не е имало коса.
„Плешивите — каза си Дънкан, — плешивите, за които му беше разказал Разбойникът в нощта, когато спряха в господарската къща.“ Големи, бели, плешиви човешки плужеци, които всъщност не бяха хора.
Мечът изсвистя докато го изтегляше. Направи символичен замах във въздуха и острието проблесна на слънцето.
— Сега ще видим — рече той, наполовина на себе си, наполовина на Разбойника, който му беше казал за тези създания.
Плешивият се изправи в цял ръст, излизайки от храстите. Той беше малко по-висок от среден човек, но не чак толкова, колкото Разбойника го беше накарал да повярва. Стоеше на кривите се крака, извити напред в коленете и се тътреше като ходеше. Беше без дрехи и рибешкото бяло на издутото му тяло блестеше на слънцето. В едната си ръка държеше огромна възлеста тояга. Държеше я равнодушно, насочена към земята, като че ли тоягата беше продължение на ръката му.
Зад него имаше други, които пристъпваха от храстите и дърветата за да се наредят до първия. Те стояха в неравна редица, облите им глави бяха наведени напред, а мъничките им очички зад голите и изпъкнали вежди гледаха с заинтересуван, но презрителен поглед към стоящите в градината.
Те се потътриха напред бавно и несръчно, но изведнъж, без никакъв знак, те нападнаха, носейки се с големи скокове през плевелите. Тоягите им не сочеха вече към земята, а бяха вдигнати високо и най-страшното на нападението беше, че те приближаваха мълчаливо. Нито викаха, нито крещяха. На Дънкан му се стори, че в самата тишина на тяхната атака има нещо мъртвешко.
Инстинктивно, без да мисли какво трябва да прави, той пристъпи напред за да ги срещне. Начело беше онзи, когото видяха пръв — Дънкан беше сигурен, че е той, въпреки че нямаше някакви отличителни белези, по които един от тях би могъл да бъде различен от друг. И същият този идваше право към него, като че ли го беше набелязал като специална жертва.
Тоягата в ръката на плешивия започна да се спуска и с бързо мушване Дънкан скочи под удара. Ръката с меча му беше назад и с цялата си сила той насочи острието си напред. Щом мечът се заби в гърлото му, плешивият падна към него като отсечено дърво. Дънкан се хвърли на една страна и острието, като се освобождаваше, направи назъбена рана в бялото плешиво гърло.
Тялото го закачи докато падаше, като го изкара от равновесие и го принуди да скочи несръчно една-две стъпки за да не падне. Встрани от него стоеше друго създание и още докато се опитваше да запази равновесие, Дънкан замахна и посече идващия плешив. Свистящото острие го засегна на мястото, където се съединяват шията и раменете и потъна навътре, отделяйки главата и другото рамо от тялото. С падането на главата като фонтан избликна струя кръв.
С крайчеца на очите си Дънкан видя, че Даян е паднала на земята и се мъчи да се освободи от трупа на един плешив. Острието на бойната и брадва беше изцапано с кръв и нямаше никакво съмнение, че плешивият върху нея е мъртъв. Изправен на задните си крака, над нея се издигаше грифонът. От орловите му нокти висеше един гърчещ се плешив. Ноктите го държаха за главата, като го повдигаха над земята, а краката му се движеха бързо напред-назад, като че ли плешивият се мъчеше да бяга във въздуха.
Някъде наблизо Конрад извика към него:
— Внимавайте, милорд!
Предупреден, Дънкан се гмурна встрани и същевременно се завъртя. Върху рамото му се стовари тояга и го прекатури. Падайки на земята, той се претърколи и бързо се изправи на крака. На няколко фута от него един от плешивите — може би същия, който беше го съборил — замахваше отново за удар. Дънкан понечи да замахне с меча си, но преди да успее Дребосъкът се блъсна в плешивия като фурия и мощните челюстите се сключиха около ръката, държаща тоягата. Плешивият падна и Дребосъкът, като пусна ръката му, се впи в гърлото му.