Доволен от това, че Дребосъкът държи ситуацията под контрол — нямаше нужда да се безпокои за някого, чието гърло Дребосъкът е захапал — Дънкан се огледа на около. Даян се беше измъкнала изпод тялото на плешивия и бягаше към грифона, който се беше изправил срещу трима атакуващи, като удряше с нокти и мушкаше с клюна си. Зад него лежеше тялото на първия, когото беше сграбчил, а тримата започнаха да отстъпват. Зад грифона Конрад беше зает със с упражнения по фехтовка с двама от плешивите — и тримата въоръжени с тояги, от които хвърчаха трески при ужасните удари, които се нанасяха, посрещаха и отбиваха. Малко по нататък един от плешивите беше захвърлил тоягата си и бягаше отчаяно, с всичка сила от Даниел, който го застигаше с протегната шия и оголени зъби. Докато Дънкан наблюдаваше, Даниел захапа рамото на жертвата си и с едно тръсване на главата си го метна високо във въздуха.
От отшелника нямаше и следа.
С насърчителен вик, Дънкан се втурна да помогне на Конрад в неравния мач по фехтовка. Тичайки, той се спъна и падна на пред, в главата му затуптя, запулсира ярко червена болка, която пламтя докато накрая главата му почти експлодира. Точно в мига преди експлозията болката си отиде, само за да се върне отново. Не знаеше кога се е ударил в земята, не почувства удара при падането. По-късно, без да знае колко точно, той се озова по корем, като се влачеше и драскаше с нокти за да се изправи. Смешното беше, че не усещаше да има глава. На нейно място стоеше мътна бъркотия, която не можеше нито да чува, нито да вижда. По-късно — не можеше да прецени дали е минало много или малко време — някой плискаше с вода лицето му и му говореше:
— Всичко е наред, милорд.
След това беше вдигнат и метнат на рамо, и се опита да протестира, но не можа да издаде звук, нито да помръдне мускул. Всичко, което можеше да прави беше да виси и да се клатушка върху рамото.
6
Най-накрая отново имаше съществуване. Но това беше всичко.
Това беше безцелно съществуване, което се носеше в място без отправни точки. То плуваше в празнота, която не беше завързана за нищо. Празнотата беше удобна и нямаше никакъв подтик да избяга от нея или да достигне отвъд нея.
Едва доловим звук се натрапи — плахо, далечно цвъртене, и празнотата на съществуването се опита да го изтласка или да се затвори за него. Може би беше разрушителен, а той не беше подготвен дори за такова незначително нещо като цвъртенето.
Но цвъртящият звук упорстваше и ставаше все по-близък и по-силен, и нарастваше, като че ли можеше да има много източници, откъдето да идва.
Съзнанието плуваше в празнотата и слушаше с принудителна търпимост цвъртящия звук. И цвъртенето донесе една дума. Птици. Птиците бяха тези, които цвъртяха. Съзнанието мъчително се бореше с думата, понеже нямаше никаква идея какво може да значи думата и има ли значение.
Изведнъж то разбра какво значи думата и това донесе още нещо.
Аз съм Дънкан Стендиш, каза пустотата, лежа някъде и слушам птиците.
Това беше напълно достатъчно. Това беше всичко, от което се нуждаеше, това беше много повече, отколкото се нуждаеше. Тъй като, щом се появи толкова много знание, значи би могло да дойде още много, а това не беше желателно. Пустотата се опита да се свие, но това беше невъзможно. Достигнала веднъж донякъде, тя трябваше да продължи.
Не Дънкан Стендиш — съществуване, уравновесено в празнотата, а Дънкан Стендиш — нещо. Човек, помисли си той (или то), но какво значи човек?
Бавно той разбра. Разбра какво е той, и че има глава, и че в тази глава пулсира тъпа болка, и всичкият комфорт си е отишъл.
Дънкан Стендиш, човек, лежащ в затворено пространство, тъй като сега той забеляза, че е затворен.
Той лежеше тихо, за да събере всичките си мисли, всички тези прости неща, които някога знаеше и сега преоткриваше. Но даже докато си събираше мислите, той държеше очите си затворени, понеже не искаше да вижда. Ако не виждаше, може би щеше да успее да се завърне към пустотата и комфорта, познати му отпреди.
Обаче нямаше полза. Знанието отначало пълзеше бавно, а след това се втурна.
Отвори очи и се загледа в обедното небе през свода от листа. Повдигна ръката си, но я удари в грапав камък, като издраска кокалчетата си. Наведе очи и видя каменната плоча, която го покриваше почти до раменете. Върху плочата лежеше ствола на голям дъб, чиято кора беше обелена, като че ли то страдаше от някаква разрушителна болест.