Гробницата, помисли си той. Гробницата на Уалфърт, вълшебника, чийто покрив преди много години е бил съборен от падащо дърво. И сега аз съм напъхан в нея.
Конрад ме е напъхал в гробницата, помисли си той. Това беше една от глупостите, които Конрад правеше, убеден през цялото време, че е за добро, че е логически съвършено и че всеки човек би го направил.
Трябва да е бил Конрад, повтори си той. Някой му говореше, като го наричаше милорд, докато пръскаше с вода лицето му, а никой друг освен Конрад не би го нарекъл така. И след водата, плисната в лицето му, някой го беше вдигнал на рамо и понесъл, без каквото и да е усилие, като че ли не беше нещо повече от чувал зърно. Нямаше друг, толкова голям и силен, който би го направил толкова лесно, освен Конрад. А след това го беше натикал в гробницата и сигурно имаше причина за да направи това.
Първата му реакция беше да се изкатери навън, да се освободи от прегръдките на гробницата, но изведнъж се сепна. Имаше опасност и беше възможно все още да не е отминала. Беше ударен, вероятно от захвърлена тояга и въпреки че главата му все още пулсираше, и се чувстваше несигурен, изглежда, че беше добре.
Нямаше друг звук, освен чуруликането на птиците. Той се ослуша внимателно за прошумоляването на лист или изпукването на клонка, които биха му подсказали, че някой е наблизо и се движи. Нямаше такива звуци. Необезпокоявани, птиците продължаваха тяхното чуруликане.
Дънкан се размърда, опитвайки се да разбере как е легнал и под него се чу сухо шумолене. Листа, помисли си той, сухи есенни листа, които са падали години наред в гробницата. Сухи листа и още нещо. Кости, може би костите на Уалфърт, вълшебника. С една ръка порови из отломките на гробницата. Не можеше да види какво е намерил, понеже каменната плоча му пречеше, но пръстите му казаха — сухи листа и няколко парчета, които биха могли да бъдат натрошени кости. Крайно време беше да обърне внимание на нещото, което го подпираше от лявата страна, точно под лопатката. Може би черепът. Но би ли могъл черепът, учуди се той, да издържи повече от другите кости?
Той потрепера, пръстите на суеверния страх се опитаха да го сграбчат, но той се пребори с него. Не биваше да се паникьосва и да надава изплашен вой от гробницата. Заради безопасността, напомни си строго той, трябваше да раздели това място със смъртта.
Извъртя се малко, като се опитваше да избута черепа или каквото и да беше това, което го подпираше в ребрата. То не се помръдна и изглеждаше по-твърдо, отколкото би могъл да бъде череп. Може би, каза си той, това е камък, който някой е метнал в гробницата в пристъп на лъжлива смелост, преди да побегне, като че ли Дяволът е по петите му.
Ослуша се внимателно, като продължаваше да лежи тихо. Птиците, прелитайки от клон на клон, продължаваха тяхното чуруликане, но друг звук не се чуваше. Нямаше вятър и нито едно листо не помръдваше.
Премести ръката си за да докосне ножницата и откри, че мечът му е в нея. Конрад, педантичен дори в абсурдността на направеното от него, все пак беше намерил време да провери, че оръжието е на мястото си и е готово за употреба.
Дънкан надзърна предпазливо навън. Надгробните камъни дремеха на слънце. Нямаше нищо друго. Внимателно се надигна и се измъкна навън, плъзна се на земята и се сви до гробницата. Камъкът, върху който беше построена гробницата, забеляза той, беше покрит с лишеи.
В подножието на хълма, от другата страна на гробницата една клонче се счупи. Чуха се провлечени стъпки в нападалите листа.
Дънкан тихо измъкна меча си и като го държеше пред себе си и се привеждаше за да не го забележат, пропълзя до края за да види кой идва.
Шумоленето се приближаваше неотклонно. Като премести тежестта си, Дънкан се приготви за бързи действия при необходимост.
Веднага, щом видя кой е той, отпусна меча си и изпусна въздишка на облекчение. Това го изненада — не беше разбрал, че сдържа дъха си.
Изправи се и размаха меча си за да поздрави Конрад. Конрад се приближи стремително и спря пред него.
— Благодаря на добрия Бог! — въздъхна той. — Вие сте добре.
— А ти? Как си ти?
— Добре — отвърна Конрад. — Ударен съм тук-там, но нищо особено. Плешивите си отидоха. Няма никой от тях наоколо. Исках да се уверя преди да се върна при вас.
Постави ръчището си на рамото на Дънкан и го раздруса с любов
— Сигурен ли сте, че сте добре? Не приличахте на мъртъв. Трябваше да намеря сигурно място, където да ви скрия.