— Но за Бога — попита Дънкан, — защо в гробница? Защо ме скри в гробницата.
— Мястото е необичайно — поясни Конрад. — Никой не би се сетил да ви търси там.
— Така е. Напълно си прав, Конрад. Много ти благодаря.
— Старият лорд ми поръча да се грижа за вас.
— Сигурен съм, че го е направил — каза Дънкан. — А как са останалите?
— Даниел и Дребосъкът са добре. Те защитават гърба ми. Красавица избяга, но Даниел я откри. Даниел има контузия високо на рамото си. Натупахме ги, милорд. Натупахме ги както трябва.
— А Даян? Жената?
— Тя отлетя с дракона.
— Не е дракон, Конрад. Грифон.
— Тогава грифон. Тя отлетя с него.
— Беше ли ранена?
— Беше цялата в кръв, но мисля че не нейна, а на плешивия когото уби. Отшелникът избяга. Няма и следа от него.
— Не се безпокой за него — засмя се Дънкан. Ще се върне за зелките си.
— Какво ще правим сега?
— Ще се прегрупираме. Ще обсъдим положението и ще решим.
— Опустошителите сега вече знаят, че сме тук. Ще ни наблюдават.
— Може би беше глупаво да мислим, че можем да се промъкнем между тях — рече Дънкан.
Все пак навремето, когато го обсъждаха в Стендиш Хауз, изглеждаше напълно възможно. Областта, която беше опустошена, беше голяма и изглеждаше невероятно Опустошителите да я наблюдават цялата или дори да се опитат да я наблюдават цялата. Но очевидно те си бяха изработили система за да пазят всички приближаващи. Повече от сигурно беше, че използваха плешивите като предни постове за наблюдение на всеки, който се покажеше. Това обясняваше, защо в градината имаше само плешиви и никой друг от Ордата.
— Ще се върнем ли в пещерата на отшелника за да поговорим? — попита Конрад. — Можем да прекараме нощта там.
— Да, имаш право. Очаквам отшелника да се появи. Има нещо, за което исках да поговоря с него.
Конрад понечи да тръгне.
— Почакай! — спря го Дънкан. — Пропуснах да направя нещо.
Той тръгна покрай гробницата и се надвеси за да разгледа по-добре.
— Мисля, че някой е хвърлил камък в нея — поясни той. Но е възможно да е нещо друго.
Беше нещо друго. Блестеше както никой камък не би могъл да блести.
— Накит — каза Конрад.
— Да — съгласи се Дънкан, — накит. И какво прави тук?
Беше голяма колкото човешки юмрук и с форма на круша. Дантела от златни орнаменти покриваше повърхността му, а в пресечните линии на орнаментите бяха инкрустирани малки, блестящи скъпоценни камъни. През орнаментите се виждаше сребърно тяло с форма на яйце, което изглеждаше доста тежко. От шията на външната крушовидна рамка висеше тежка верига, която вероятно беше също от злато, но не сияеше колкото обковката.
Дънкан подаде накита на Конрад и отново се наведе над гробницата за да разгледа. От единия ъгъл му се хилеше череп.
— Почивай в мир! — каза Дънкан на черепа.
Двамата мъже се спуснаха по хълма, в посока към пещерата.
7
— Предполагам — каза Ендрю, отшелникът, — никога не бих ви казал, че освен набожен, аз съм и същински страхливец. Сърцето ми извика да ви помогна, но краката ми казаха да бягам. В края на краищата те надделяха и ме отведоха далеч оттам с най-голяма бързина.
— Справихме се и без тебе — каза Конрад.
— Но аз ви провалих. Аз само държах тоягата си, а можех да нанеса един-два здрави удара.
— Ти не си боец — успокои го Дънкан — и не можем да те обвиняваме за това, че избяга. Но има друг начин, по който можеш да ни помогнеш.
Отшелникът довърши парчето шунка и посегна за резен сирене.
— По всички възможни начини — обяви той. — За мене ще бъде удоволствие да ви окажа помощ.
— Намерихме този накит в гробницата на Уалфърт — започна Дънкан. — Можеш ли да ни кажеш какво представлява? Възможно ли е да е това, което търсеше жената с грифона?
— А-а, онази жена! — викна Ендрю. — Повярвайте ми, моля. Аз нямах представа, че тя е там. Тя се е крила от мене. Сигурен съм. Тя се е криела и е наблюдавала как взимам бедната си храна от градината. Трябва да е имала някаква причина за криенето си.
— Сигурен съм — потвърди Дънкан. — Трябва да опитаме да открием причината.
— Тя се е криела в църквата — рече отшелника. — Какво място за криене може да бъде това? Това е светотатство, ето това е. Църквата не може да бъде място за живеене. Тя не е построена за да се живее в нея. Никой благоприличен човек няма да си помисли да живее в църква.
— Църквата беше единственото място в селото — възрази Дънкан, — което е имало покрив да я скрие. Ако е искала да остане, трябвало е да намери къде да се крие от промените във времето.