— Но защо е искала да стои тук?
— Чу я. Търсела е някакви вести за Уалфърт. Преглеждаше дали църковните ръкописи споменават за него. Знаела е, че е живял тук. Може да е мислела, че е напуснал това място и е търсела факти точно за това. По никакъв начин не е могла да знае, че той е погребан тук.
— Знам всичко това — съгласи се отшелникът, — но защо ще го търси.
Дънкан разклати накита срещу него, и в същия миг Ендрю се отдръпна назад в ужас, опитвайки се да застане колкото е възможно по-далеч.
— Мисля, че е търсила това — каза Дънкан. — Случайно да знаеш какво е това? Имало ли е някакви истории в селото за него?
— Това е украшение — отвърна Ендрю. — Така са си мислили селяните. Така разказват старите истории. Накит, но такъв, за какъвто мисля, че никой не е чувал. Може би никой дори не знае. Селото е мислило, че Уалфърт е свят човек. Никога не им е казвал друго. Оставил ги е да мислят, че е свят човек. Нямало е да бъде безопасно за него, ако са знаели, че е магьосник. Черен срам за него …
— Да, знам — прекъсна го Дънкан равнодушно. — Той е бил погребан на света земя.
— Не само това — викна Ендрю, — но и гробницата, която хората от селото са му построили. Самите те са се задоволявали с грубо издялани камъни, но за него те са прекарали много дни в изсичане на големи плочи от подбран камък и много дни в шлифоването им и строежа на място, където да го положат. И още нещо, имало е голям разход на вино.
— Вино ли? Какво общо има виното?
— За да го запазят, разбира се. Старите приказки разказват, че той е умрял в разгара на лятото и е било необходимо да го държат …
— Разбирам. Но не е било необходимо да използват вино. Обикновен солен разтвор би свършил същата работа, а може би и по-добра.
— Може би сте прав — по-добра. Според една история им е излязъл доста скъп преди да може да бъде положен в гробницата. Но е имало такива, които мислели, че соленият разтвор би бил твърде вулгарен.
— Така че те погребали този магьосник с цената на много работа и с подходяща церемония, убедени че той е свят човек. И погребали украшението му заедно с него. Може би окачен на шията му.
Ендрю кимна нещастно.
— Предполагам, милорд, че обобщихте цялата история.
— Не ме наричай милорд. Не съм лорд. Баща ми е лордът.
— Съжалявам, милорд. Няма да ви наричам така повече.
— Как мислиш, защо историите за Уалфърт са се запазили толкова дълго? Поне век, може би няколко столетия. Имаш ли представа преди колко време се е случило?
— Никаква — отвърна Ендрю. — Имаше дата, отбелязана на статуетка, която се намираше върху гробницата, но тя бе разбита когато дървото падна. Въпреки това, не е за чудене, че историята е оцеляла. В село като това минават месеци без да се случи нищо, абсолютно нищо. Така че, когато нещо се случи, то прави голямо впечатление, помни се дълго и предизвиква много разговори. Освен това, да имаш свят човек в селото е голяма работа. Това дава на селото забележителност, каквато никое околно село не притежава.
— Да — каза Дънкан, — това го разбирам. А накитът?
Ендрю се сви още по-близо до стената на пещерата.
— Не е накит — промълви той. — Това е адска машина.
— Но тя не прави нищо — намеси се Конрад. — Просто си виси.
— Може би не е активирана — рече Дънкан. — Не работи. Може би трябва да се каже някаква дума, да се включи някакъв механизъм.
— Съветът ми е — обади се Ендрю — да я закопаете дълбоко или да я хвърлите в течеща вода. Нищо добро няма да ни донесе. Достатъчно опасности и нещастия са ни сполетели за да питаме за още. Защо сте толкова заинтересувани от нея? Казахте, че пътувате за Оксънфорд. Не ви разбирам. Казвате, че е важно да достигнете Оксънфорд и, все пак, сте омаян от тази срамна дрънкулка, извадена от гроба на магьосник.
— Пътуваме към Оксънфорд по Господня работа.
— Имате предвид работа на вашия господар?
— Не, Божия работа. Свята работа.
— Конрад! — викна остро Дънкан.
Ендрю се обърна с умолителен вид към Дънкан.
— Вярно ли е това, което той казва? Наистина ли пътувате по Божия работа? Свята работа.
— И така може да се каже, предполагам. Не говорим за това.
— Трябва да е нещо важно — възкликна Ендрю. — Пътят е дълъг, тежък и опасен. Въпреки това, вие притежавате нещо, което казва, че пътуването трябва да бъде направено.
— Сега ще бъде по-трудно — отбеляза Дънкан. — Надявахме се, че малката ни група би могла да се промъкне незабелязана. Но сега Опустошителите са известени. Сблъскахме се с това, което трябва да е било предният им пост и сега те ни наблюдават. Няма да можем да направим стъпка без да сме под погледа им. Цялата история ме изнервя. Щом имат предни постове, тогава има нещо, което Ордата пази. Нещо, на което не искат никой да попада.