— Как ще се придвижваме тогава? — попита Конрад.
— Право напред — каза Дънкан. — Това е единственият начин да се справим. Можем да се опитаме да пътуваме по на изток, но се боя, че също ще попаднем на Опустошителите. Ще бъдем по-далеч от пътя си и може би няма да сме по-сигурни. Ще тръгнем право напред, като пътуваме колкото е възможно по-бързо и ще бъдем нащрек.
Духът стоеше в единия ъгъл на пещерата, докато те разговаряха и сега доплува по-напред.
— Бих могъл да разузнавам вместо вас — предложи той. — Мога да отида напред и да разузная. Страхът ще сгърчи душата ми, ако все още имам душа, но от любов към вас, които ми позволихте да тръгна с вас, заради светата цел, аз ще го направя.
— Не съм ви молил да ни придружавате — каза Дънкан. — Казах, че не виждам как бих могъл да ви попреча да го направите.
— Вие не ме приемате! — изстена Духът. — Вие не гледате на мене като на нещо, което някога е било човек. Вие не …
— Ние ви виждаме като дух, каквото и да е това. Можете ли да ми кажете, сър, какво е това дух?
— Не знам — въздъхна Духът. — Бидейки такъв, аз не мога да ви отговоря. Вие ме питате за едно определение, а сега аз ще ви попитам за друго. Можете ли да ми кажете какво човек?
— Не, не мога.
— Мога да ви кажа — продължи Духът, — че да бъдеш дух е горчиво нещо. Един дух не знае какво е той всъщност, нито как би трябвало да действа. Особено дух като мене, без място за обитаване.
— Можеш да обитаваш църквата — предложи Ендрю. — През живота си си бил близко свързан с нея.
— Но никога не съм бил в нея — възрази Духът. — Извън нея. Седнал на стъпалата, просещ милостиня. И ще ти кажа, Отшелнико, че това не беше като цяло толкова хубав живот, колкото си мислех, че може да бъде. Хората в селото бяха стиснати.
— Те бяха бедни — рече Ендрю.
— А също и скъперници. Малко от тях бяха толкова бедни, че да не могат да отделят една монета. Имаше дни, в края на които нямаше никакви монети, нито едничка.
— Тежък жребий ти се е паднал — каза безчувствено Ендрю. — А така също и на всички нас.
— Има една компенсация — рече Духът. — Да бъдеш дух не е толкова зле, колкото да си мъртъв, особено мъртъв, който трябва да отиде в Ада. Има много бедни души, живи в момента, които знаят, че умрат ли ще трябва да идат право в Ада.
— А ти?
— Отново не знам. Аз не бях грешник, а само мързелив.
— Но нещата се оправят. Ще отидеш с тези хора в Оксънфорд. Там може да ти хареса.
— Казват, че няма начин да ми попречат да тръгна с тях, което е много нелюбезно от тяхна страна. Но, както и да е, аз тръгвам.
— Аз също — каза Ендрю. — Тоест, ако ми позволят. През целия си живот съм копнял да бъда войник на Бога. Това си мислех, че правя, когато се отдадох на отшелничеството. Свят ентусиазъм се разгоря в гърдите ми, може би не твърде ярко, но поне се разгоря. Опитах много неща за да докажа набожността си. Години наред аз се взирах в пламъка на свещта, отделяйки време само за да си намеря храна и да се погрижа за телесните си нужди. Спях само когато не можех повече да стоя буден. Понякога главата ми клюмваше и си опърлях веждите на пламъка на свещта. И не стигнах доникъде. Взирането в свещта не ми даде нищо. Дори не се докоснах до нещо. Взирам се в пламъка на свещта, казах си, за да стана един от тези, разбиращи падането на листата, песента на птиците, неуловимия цвят на залеза, сложната плетеница, изтъкана от паяка, и в тази мъдрост ставайки едно цяло с вселената — и нищо от това не се случи. Падането на листата не значи нищо за мене; не бих могъл по-малко да обръщам внимание на песните на птиците. Бях пропуснал нещо или идеята беше погрешна, или тези, които твърдяха, че са успели преди са били просто лъжци. След известно време разбрах, че аз съм мошеник.
— Сега, обаче — продължи той — аз имам възможността да бъда истински войник на Бога. Може и да съм страхливец, и с не повече здравина от тръстика, но с моята тояга вярвам, че мога да ударя едни-два яки удара, ако се наложи. Ще положа всички усилия за да не бягам, както направих днес, когато ни заплашваше опасност.
— Не си единственият избягал днес — рече Дънкан кисело. — Лейди Даян също избяга с бойната брадва и всичко останало. също избяга.
— Но не и преди всичко да свърши — възрази Конрад.
— Мисля, че ми каза …
— Не сте ме разбрали правилно — поясни Конрад. — Когато започна битката, тя беше на земята, но след това възседна грифона и двата се биха заедно. Тя с брадвата си, грифонът с клюн и нокти. Едва след като плешивите бяха разбити и избягаха, тя отлетя.
— Това ме кара да се чувствам по-добре — каза Дънкан. — Не приличаше на човек, който би избягал. В такъв случай аз единствен съм изклинчил.