— Получихте лош удар с тояга — рече Конрад. — Стоях над вас за да отблъсна тези, които идваха. Повечето поражения на плешивите нанесоха милейди и драконът.
— Грифон — поправи го Дънкан.
— Точно така, милорд. — Грифон. Бъркам ги двете.
Дънкан се изправи.
— Трябва да отидем до църквата и да видим дали можем да открием дамата. Все още е светло.
— Как е главата ви? — попита Конрад.
— Имам голяма цицина и ме боли. Но иначе съм добре.
8
Църквата не беше голяма, и все пак беше по-внушителна постройка, отколкото можеше да се очаква от такова село. През вековете благочестивите селяни се бяха трудили за да я издигнат, бяха вадили и дялали камъни, бяха ги издигали на местата им, бяха настлали дебелите плочи, образуващи пода, бяха рязали столовете и олтара, и цялата останала мебел от местен дъб, бяха тъкали гоблените за да украсят стените. Около нея, каза си Дънкан, витаеше дух на сурова простота, която и придаваше очарование, толкова рядко срещано в други, много по-големи и сложни сгради.
Гоблените бяха смъкнати от стените и лежаха на пода, стъпкани и намачкани. Някои от тях бяха палени, но не бяха изгорели. Столовете и другите мебели бяха разбити, а олтара — разрушен.
Даян и грифона не бяха там, въпреки че имаше следи от някогашното им пребиваване. По пода имаше следи от грифонски тор. Откриха параклиса, който жената беше използвала за спалня с легло, направено на пода от овчи кожи, малко, грубо огнище, стъкмено от камъни и половин дузина съдове.
В другия параклис се намираше голяма маса, като по чудо останала непокътната. Върху нея бяха разпилени купища пергаментови листа. Насред разхвърлията стояха, закрепени в поставката си, мастилница и перо.
Дънкан вдигна един от пергаментите. Той се нави при докосването. Написаното беше нечетливо, с правописни грешки, които граничеха с неграмотност. Някой си бил роден, друг умрял, двама се оженили, загадъчна болест уморила дузина овце, вълците били лоши през годината, ранна слана попарила градините, но затова пък снегът се забавил почти до Коледа.
Взе друг лист. Всичките бяха еднакви. Архиви на години селски баналности. Раждания, смърти, женитби, малки местни катастрофи. Клюките на стариците, малките страхове, малките триумфи — затъмнение на луната и страхът за нейната поява, периоди на падащи звезди и учудването от тях, ранният цъфтеж на горските цветя, силната лятна буря, празниците и честванията, добрите реколти и лошите — цялата историческа незначителност, записките на селски пастор, толкова впечатлен от ставащото в селото, че не е имал други интереси.
Претърсила е всички тези ръкописи — обърна се Дънкан към Ендрю. — Търсила е споменаване за Уалфърт, някаква нишка, която да я насочи къде може да открие следи от него. Очевидно не е намерила нищо.
— Но тя трябва да е знаела, че той е вече мъртъв.
— Не него — каза Дънкан. — Не самия човек. Не е търсела това. Накитът, нима не разбираш. За нея е била важно украшението или, ако настояваш, адската машина.
— Не разбирам нищо.
— Ти си ослепял — възмути се Дънкан — от пламъка на свещта ти, от цялата ти набожност. Всъщност набожност ли е това?
— Не знам — въздъхна Ендрю. — Винаги съм мислил, че е така. Милорд, аз съм искрен отшелник, или поне се опитвам да бъда.
— Не можеш да видиш по-далече от носа си — рече Дънкан. — Не можеш да приемеш, че това, което наричаш адска машина, може да притежава някаква стойност. Не би могъл да отдадеш дължимото на един магьосник. Имам много страни, толкова християнски, колкото и нашата, в които магьосниците, колкото и неприятна да ти е мисълта за тях, са на почит.
— Около тях се носи воня на езичество.
— Стари истини — каза Дънкан, — стари идеи, стари решения, стари методи и процедури. Не можеш да си позволиш да ги отхвърлиш само защото предшестват християнството. Милейди е търсела това, което магьосникът е притежавал.
— Има нещо, което ти не разбираш — рече Ендрю меко. — Нещо, за което не си мислил. Самата тя може би е магьосница.
— Вълшебницата, имаш предвид. Опитна вещица.
— Предполагам — отвърна Ендрю. — Но каквото и да е правилното название, вие никога не сте мислил за това.
— Не съм — съгласи се Дънкан. — Възможно е да си прав.
Лъчите на следобедното слънце се спускаха през тесните, високо прозорци, приличайки много на лъчите от ореолите, които библейските художници рисуваха светещи над светците. Прозорците бяха направени от цветно стъкло, поне тези които все още имаха стъкла, тъй като повечето бяха изпочупени от хвърлени камъни. Като гледаше останалите цветни стъкла Дънкан се учуди как селото, въпреки цялата си набожност и благочестие, е могло да си ги позволи. Може би неколцина богати жители, каквито сигурно е имало много малко, са се обединили за да платят изработката и поставянето, и чрез това са си купили благословия и опрощаване на греховете, поддържайки увереността си в отиването си на небето.