Дребни прашинки танцуваха в бляскавите лъчи на слънцето, като им придаваха усещане за живот, за движение и съществуване, които обикновената светлина никога не може да има. И зад живите светлинни лъчи нещо мръдна.
Дънкан сграбчи ръката на Ендрю.
— Там има нещо — прошепна той. — Отзад, в ъгъла.
Той посочи с пръст и отшелникът се втренчи в указаната посока, като присвиваше очи за да види по-добре. След това се засмя тихо, като видимо се отпусна.
— Това е Снупи2 — каза той.
— Снупи ли? Кой, по дяволите, е Снупи?
— Така го наричам аз. Понеже винаги шпионира наоколо. Винаги гледа за нещо, което би могъл да обърне в своя полза. Той е един малък досадник. Разбира се, той има друго име. Име, което не бихте могли да произнесете. Изглежда, той не възразява да го наричам Снупи.
— Някой ден твоето многословие ще ти докара смъртта — прекъсна го Дънкан. — Всичко това е много хубаво, но би ли ми казал, кой е …
— Но аз мислех, че знаеш — рече Ендрю. — Мисля, че го споменах. Снупи е таласъм. Един от тукашните момчета. Доста ми е досаждал и не го обичам много, но всъщност не е лош.
В това време таласъмът мина през изкривените от прозореца лъчи светлина и се приближи към тях. Той беше дребен — може би до кръста на възрастен човек. Беше облечен в лешниково-кафяви дрехи: островърха шапка, изгубила твърдостта си и прегъната в горния си край, куртка, панталони, плътно прилепнали по вретеновидните му крака, обувки, които се навиваха смешно нагоре на върха. Ушите му бяха големи и заострени, а лицето му имаше лисичи вид.
Без предисловие Снупи каза на Ендрю:
— Това място е обитаемо сега. Изгубило е малко от миризмата на святост, която беше нетърпима както за мене, така и за събратята ми. Може би това се дължи на грифонския обор. Няма нищо по-добро от миризмата на грифонски тор, което да парфюмира и измести аромата на святост.
Ендрю се наежи.
— Отново ставаш нахален.
— В такъв случай — рече Снупи, — ще се обърна и ще си ида. Извинете ме. Опитвах се само да се държа добросъседски.
— Не! — спря го Дънкан. — Почакайте за малко, моля. Не обръщайте внимание на острия език на нашия добър приятел, отшелника. Възгледите му са изкривени от опитите му да бъде свят човек и, може би, от не съвсем подходящата посока, в която го прави.
Снупи погледна към Дънкан.
— Мислите ли?
— Възможно е — рече Дънкан. — Той ми каза, че е прекарал много време, взирайки се в пламъка на свещта, и не съм сигурен, че това е начинът да се действа, ако човек чувства подтик да бъде свят. Разбирате все пак, че не съм специалист по подобни неща.
— Изглеждате много по-разумен човек от този, приличен на изсушена ябълка, отшелник — каза таласъмът. — Ако ми дадете дума, че ще го държите настрани от мене и ще го принудите да затвори мръсната си уста, аз ще продължа с това, за което дойдох.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го сдържам — обеща Дънкан. — Защо не ни кажете това, за което дойдохте.
— Стигнах до мисълта, че бих могъл да ви бъда от някаква малка полза.
— Не му обръщайте внимание — предупреди го Ендрю. — Всяка помощ, която можете да получите от него ще се превърне в силен удар по носа.
— Моля те — каза Дънкан, — остави ме да продължа. Какво може да ни навреди ако го изслушам.
— Ето, виждате ли — заяви Снупи. — Той постъпва по този начин. Няма никакво чувство за благоприличие.
— Нека не спорим за миналите различия между вас двамата — намеси се Дънкан. — Ако имате някаква информация, ще се радвам да я чуя. Струва ми се, че се нуждаем от нея. Но има едно нещо, което ме безпокои и ще трябва да задоволите любопитството ми.
— Кое е това нещо, което ви безпокои?
— Предполагам, знаете, че ние възнамеряваме да пътуваме по-нататък през Опустошените земи, които, в момента, се владеят от Опустошителите.
— Знам това — каза Снупи — и точно заради това съм тук. Мога да ви осведомя кой ще бъде най-добрия маршрут и за какво трябва да внимавате.
— Точно това — поясни Дънкан — ме безпокои. Защо ще искате да ни съдействате срещу Опустошителите? Струва ми се, че трябва да чувствате повече близост към тях, отколкото към нас.
— Вашето предположение е донякъде вярно — рече Снупи, — но разсъжденията ви не са твърде проницателни, може би защото не сте напълно запознат със ситуацията. Нямаме основания да обичаме хората. Моите хора, същият този народ, когото вие толкова обидно наричате Малкия народ, са обитатели на тази страна, всъщност на целия свят, много преди вие, хората, да се появите, проправяйки си път между нас толкова безчувствено, без дори да благоволите да ни забележите, гледайки на нас като на паразити, които трябва да бъдат пометени в страни. Вие не гледате на нас като на законна интелигентна форма, игнорирате правата ни, неучтиви сте към нас и не ни разбирате. Ние имахме желанието да приспособим начина си на живот към вашия, за да живеем в хармония с вас. Ние имахме това желание дори и когато вие дойдохте между нас като арогантни нашественици. Притежаваме способности, които искахме да споделим с вас, може би в замяна на нещо ценно за нас. Но вие нямахте желанието да се унизите, както вие го чувствате, да достигнете дотам, че да общувате с нас. Вие се напъхахте между нас, изритахте ни от пътя си, принудихте ни да живеем в потайни места. Така, в края на краищата, ние се обърнахме срещу вас, но поради вашата свирепост и безчувствена жестокост, не можехме да направим много — ние никога не сме ви били равностойни противници. Бих могъл още дълго да систематизирам нашите оплаквания срещу вас, но това, най-общо, са причините, уважаеми сър, да не можем да ви обичаме.