— Отначало — отвърна таласъмът — не мислех да идвам с вас. Имах предвид само картата. След това, когато поставихте под въпрос искреността ми, реших, че трябва да тръгна с вас, защото в противен случай няма да ми имате вяра.
— Това, което искаме от тебе е истината — рече Конрад. — Не искаме вяра.
— Едното — отвърна Снупи — не може без другото.
— Добре — прекъсна ги Дънкан. — Продължете. Казахте, че там има замък.
— Стар замък. Разрушен. Разпадащ се. Зъберите са се срутили. Мирише на старост. Предупреждавам ви за замъка. Заобиколете го отдалече. Не го доближавайте. В никакъв случай не влизайте в него. Той също е зло. Не Злото на Опустошителите. Друг вид зло.
— Изкарайте всичко това от главите си — каза отшелникът. — Той иска да ни избие, ако не и по-лошо. Никога, дори и за момент не можете да му вярвате.
— Решете сами — рече Снупи. — Казах ви всичко, което имах за казване. Опитах се да ви бъда от полза и заради това ме заплашвате. Ако утре сутринта решите да тръгнете, ще ме намерите тук.
Той скочи от масата и гордо излезе от параклиса.
Дребосъка влезе смело в параклиса, като пристъпяше бързо и внимателно. Застана до Конрад и се облегне дружески на крака му. Отвън, в църквата, Даниел пръхтеше тихо и удряше с копита по каменния под.
— Е? — попита Ендрю.
— Не знам — отвърна Дънкан. — Трябва да го обмислим. Трябва да направим нещо. Не можем просто да стоим тук.
— Изненадан съм от тебе — обърна се Дънкан към Конрад. Мислех си, че от всички нас ти би му имал вяра. У дома ти имаше вземане-даване с Малкия народ. Те идваха да повървят с тебе докато се разхождаше през гората. Струваше ми се, че се разбираш с тях. Онзи ден беше смутен от това, че не бяхме видели никой от тях. Безпокоеше се, че Опустошителите може да са ги унищожили.
— Това, което казвате е истина — съгласи се Конрад. — Харесват ми. Измежду тях имам много приятели. Но за този трябва да бъдем сигурни.
— И поради това го предупреди, че ще му прережеш гърлото ако не ни води където трябва.
— Това е единствения начин. Той трябва да го разбере.
— Добре тогава, какво мислиш наистина.
— Мисля, милорд, че можем да му вярваме. Аз само исках да съм сигурен. Исках да разбере, че всичко е много сериозно и няма място за игри. Малкият народ, колкото и приятни да са те, винаги погаждат номера. Дори на приятелите си. Исках да съм сигурен, че този не ни играе номер.
— В ситуация като тази той едва ли би ни погодил номера.
— Точно тук грешите — рече Ендрю. — Те са винаги готови за номера, някои от тях на границата на злобата. Аз също ще трябва да го наблюдавам. Ако Конрад не му пререже гърлото, аз ще му счупя главата с тоягата си.
9
Прав бях, мислеше си Дънкан, там, в църквата. Не можем повече да стоим тук. Това е пилеене на време, а той имаше чувството, че времето може да се окаже важно.
Той седна с гръб опрян на стената на пещерата и придърпа тежкото одеяло до кръста си. Дребосъкът лежеше пред входа на пещерата. Отвън се чуваше как Даниел потропва и Красавица обикаля наоколо. В ъгъла Конрад хъркаше героично, като се давеше силно между хърканията. Ендрю, отшелникът, свит под одеялото си върху сламеника, мърмореше в съня си. Духът беше изчезнал.
Разбира се, двамата с Конрад могат да се върнат, помисли си Дънкан. Обратно в Стендиш Хауз. И никой не би ги обвинил. В самото начало планът беше, че малка група, която се движи бързо и тихо, би могла да се промъкне незабелязана през Опустошените земи. Сега това изглеждаше невъзможно. Обстоятелствата се бяха стекли по такъв начин, че да го направят невъзможно. Със сигурност е било невъзможно от самото начало. Сблъсъкът им с плешивите беше отбелязал присъствието им. Вероятно експедицията на Разбойника, който беше тръгнал да ги следи, беше предупредила Опустошителите. Дънкан се зачуди какво ли се е случило с Разбойника и хората му. Нямаше да бъде чудно ако ги е постигнала лоша участ, тъй като те бяха неприятна компания.
Не ми харесва, каза си той. Нищо в тази ситуация не му харесваше. Цялото приключение тръгна накриво. Като я обмисляше той осъзна, че едно от нещата, които най-малко му харесват, са доброволците, които се събраха. Духът беше нещо лошо, но нямаше какво да се направи срещу един дух. Най-лошото беше отшелникът. Той беше стар мърморко, склонен да досажда и на всичкото отгоре и страхливец. Каза, че иска да бъде войник Бога и нямаше начин, по който човек да спори срещу това, само за да го държи настрана другите. Проблемът беше, разбира се, в това, че досега не беше отбягвал никого. Ако го оставят с тях, той ще им се мотае из краката на всяка крачка. Но какво може да се направи? Да му кажат, че не може да тръгне с тях? Да му кажат, че няма място за него? Да му кажат това, след като се бяха възползвали от гостоприемството му?