— Говориш, като че ли има много от тях тук.
— Нагъсто са като козината на куче и са замислили нещо лошо. Те ни мразят.
— Но Снупи каза, че още повече мразят Опустошителите.
— На ваше място — рече отшелникът — не бих заложил живота си, а ние правим точно това — залагаме живота си на това, което ни е казал един таласъм.
— Все пак, когато Снупи ни разказваше за най-краткия и лесен път, ти не го поправи и не му противоречеше.
— Таласъмът беше прав — обясни Ендрю. — Това е най-лесният път. А дали е също и най-безопасният ще видим.
Вървяха по малка долчинка, гъсто обрасла с дървета. Ручеят, който започваше от извора близо до пещерата на Ендрю, ромолеше и бърбореше в скалистото си корито.
Щом долината се разшири, те излязоха до няколко малки ферми, някои напълно изгорели, а от други бяха останали по няколко почернели греди или запазен комин. Узрелите посеви лежеха на откоси върху земята, а тежките класове бяха пречупени от дъжда и вятъра. Плодните дръвчета бяха изсечени.
Духът не се появи, въпреки че на няколко пъти на Дънкан му се стори, че го зърва да прелита между дърветата по склона на долината.
— Виждал ли си Духа? — попита той Ендрю. — С нас ли е?
— Как бих могъл да знам? — измърмори отшелникът. — Кой знае какво би направил един дух?
Той продължи да върви ядосано, като гневно потропваше с тоягата си по земята.
— Ако не искаш да бъдеш тук защо не се върнеш? — запита го Дънкан.
— Може и да не ми харесва — отвърна Ендрю, — но това е първият ми шанс да бъда войник на Бога. Ако го изпусна сега, може никога повече да нямам тази възможност.
— Както желаеш — съгласи се Дънкан.
По обяд спряха за кратка почивка и за да хапнат нещо.
— Защо не яздите коня? — обърна се Ендрю към Дънкан. — Ако имах кон бих си пазил краката.
— Ще го яздя когато настане време за това.
— И кога ще бъде това?
— Когато двамата можем да работим заедно като бойна единица. Той не е ездитен кон, той е боен кон, трениран за битки. Той ще се бие с или без мене.
Ендрю измърмори. Мърмореше от самото тръгване.
— Не ми харесва — заяви Конрад. — Твърде тихо е.
— Трябва да се радваш на това — обади се Ендрю.
— Дребосъкът щеше да ни предупреди, ако наоколо имаше някой — предположи Дънкан.
Конрад разрови пръстта с върха на тоягата си.
— Те знаят, че сме тук — каза той. — Чакат ни някъде.
Щом отново се отправиха на път, Дънкан откри, че е склонен да бъде по-невнимателен отколкото сутринта, когато потеглиха. Въпреки случайните изгорени ферми и общата липса на живот, долината, която ставаше все по-широка и по-малко дива с напредването им, изглеждаше мирна и красива. Укоряваше се, когато усетеше, че е станал невнимателен, но след няколко минути изпадаше отново в бездейност. В край на краищата, каза си той, Дребосъкът разузнава напред. Ако има нещо нередно ще ги предупреди.
Когато се концентрира отново, той откри, че гледа небето вместо околните хълмове и му трябваше известно време за да разбере, че очаква Даян и нейния грифон. Къде можеше да отиде, запита се той, и, по-важното, защо си отиде? И коя можеше да бъде? Ако имаше време, би опитал да открие, но време нямаше. Загадъчното нещо край нея беше интересът и към Уалфърт, магьосникът, мъртъв от столетия, със сиво-сини лишеи върху гробницата си. Повече от сигурно беше, че тя търси накита на Уалфърт, а не самия него, въпреки че нямаше доказателства за това. Той усети очертанията на накита, набутан в кесията на колана му. Разбираемо беше, каза си той, че това, което е търсила, е било накита. Никой не би имал полза от костите на Уалфърт. Ако наистина се захванеше сериозно за работа и изследваше накита, възможно беше да открие някаква нишка към предназначението му. Въпреки че, помисли си той, нямаше да бъде лесно да направи това. Ендрю го нарече адска машина. Все пак това можеше да бъде отхвърлено, понеже беше реакция, която можеше да се очаква от един отшелник. Ако е машина, както отшелника каза, адска или някаква друга, той, Дънкан Стендиш, не знаеше нищо за машините. Нито пък много други хора, помисли си той, като се успокояваше.
Навел глава, той ходеше зад Красавица. Сепнат, той отстъпи и малкото магаре, извръщайки глава за погледне назад към него, метна игрив ритник, който го уцели по коляното. Ритникът беше слаб, с малка сила.
Всички бяха спрели, видя той и гледаха надолу към долината. Към тях се приближаваше, като куцаше и се оплакваше силно, стара жена. Зад нея, като я подкарваше, идваше Дребосъкът.
Конрад възкликна горда:
— Дребосъкът е хванал някого.
Останалите не казаха нищо. Дънкан излезе напред за да се присъедини към Конрад.