Старата жена дойде до тях и се строполи на земята, като придърпа дрипите си около себе си. Приличаше на вещица. Носът и беше дълъг и заострен, с косми, като паешки крака, растящи от него. От брадата и също бяха израсли косми. Имаше не повече от половин дузина зъби и сивата и коса се спускаше над очите и.
— Повикайте кучето си — изписка тя. — Подкара ме като крава. Но, трябва да призная, направи го възпитано. Не откъсна парче месо от това бедно тяло, както, предполагам, можеше да направи. Но ме изкара от мръсната бърлога, която аз наричам мой дом и ме подкара нагоре по долината. А на мене това не ми харесва. Не ми харесва да бъда подкарвана. Ако имах една десета от някогашната си сила, щях да му покажа. Но сега нямам никаква сила. Те взеха всичко, което бях събрала — кръв от сова, мозък от прилеп, очи от тритон, кожа от жаба, пепел от огън, на който е била изгорена вещица, зъб от куче, ухапало свещеник …
— Почакай, бабо — прекъсна я Дънкан. — Кой взе от тебе това голямо съкровище
— Как кой, Опустошителите — отвърна тя. — И не само ми взеха всичко това, но и се надсмяха отвратително над мене. Да, точно така се смяха — отвратително. След това ме изхвърлиха навън и подпалиха бедната ми колиба.
— Имаш късмет — намеси се Ендрю, — че не са те обесили или хвърлили в огъня.
Тя се изплю с отвращение на земята.
— Животни! — рече тя. — Хулигани! А аз съм почти една от тях. Почти принадлежа към тях. Те ме опозориха, ето това направиха. Накратко, те казаха, че не струвам парчето въже или смущаването на огъня.
— Трябва да си доволна, че са те опозорили — каза Ендрю. — Позорът е за предпочитане пред смъртта.
— Аз работих усилено толкова много години — изрида тя. — Опитах се да си изградя професионална репутация на вещица, на която клиентите могат да разчитат. Изучих кабалата3 и практикувах, практикувах безспирно за да усъвършенствам изкуството си. Работех усилено и непрестанно търсех материалите, необходими в моят занаят. Не искам да мисля за часовете, прекарани на гробището в търсене на различни видове гробна плесен …
— Опитвала си да бъдеш вещица? — прекъсна я Конрад.
— Точно така, момче. Аз бях честна вещица. Една честна вещица, каквито няма много. Зли — може би. Вещицата трябва да има нещо зло в себе си. Иначе няма да е вещица. Зла, но честна.
Тя погледна към Дънкан.
— А сега, сър, желаете ли да ме прободете с този меч …
— Не възнамерявам — рече Дънкан. — Някоя друга вещица — може би, но не и една честна вещица.
— Какво възнамерявате да направите с мене? След като кучето ви ме докара тук, какво ще правите с мене?
— На първо време ще те нахраним — отговори Дънкан. — Ако се нуждаеш от храна, разбира се. Изглеждаш така, като че ли се нуждаеш. Защо да не бъдем любезни към една честна вещица, за която са настанали тежки времена?
— Ще съжалявате — заяви Ендрю на Дънкан. — Правете си шеги със вещици и някои от магиите им ще ви застигнат.
— Но тази едва ли е вече вещица — възрази Дънкан. — Чу я да го казва. Изгубила е всичките си принадлежности. Няма с какво да работи.
Дребосъкът беше седнал и я гледаше шеговито. Държеше се така, като че ли мислеше, че тя му принадлежи.
— Махнете този отвратителен звяр от мене — обади се вещицата. — Въпреки, че изглежда в добро настроение, има лоши очи.
— Дребосъкът не е лошо куче — рече Конрад. — Иначе щеше да бъдеш без ръка или крак.
Старицата се подпря с ръце на земята и се опита да се изправи.
— Ето — викна и Конрад, като и подаваше ръка.
Тя я хвана и той я изправи на крака. Отръска се за да намести дрипите си на мястото им.
— Всъщност — обяви тя — вие сте двама джентълмени. Единият не ме прободе с меча си, а другият ми помогна да се изправя. Старата Мег ви благодари.
Тя прехвърли погледа си към Ендрю.
— За този не знам нищо — каза тя. — В най-добрия случай е с раздразнителен характер.
— Не му обръщай внимание — вмъкна Дънкан. — Той е един кисел стар отшелник и дните му минават трудно.
— Не обичам вещиците — заяви Ендрю. — Ще ви кажа откровено. Нито таласъмите, нито гномите, нито магьосниците, нито който и да е от този род. Има прекалено много от тях на този свят. Щяхме да сме по-добре ако ги нямаше.
— Споменахте нещо за храна — обади се Мег, вещицата.
— Имаме още един-два часа път до края на деня — каза Дънкан. — Ако можеш да изчакаш дотогава.
— Имам в джоба си парче сирене — намеси се Ендрю, — което взех в случай, че се почувствам отслабнал. Ако го иска, моля.
— Но Ендрю, аз мислех, че …
— На жената — поясни Ендрю, — а не на вещицата. Всеки, който гладува …