Той и подаде парчето сирене, което тя прие скромно, ако създание като нея можеше да бъде скромно.
— Благословен да си — рече тя.
— Не приемам благословията ти — заяви решително Ендрю.
11
Спряха за нощувка доста преди залез слънце, като събраха дърва, накладоха огън и донесоха вода.
— Няма причина да не палим огън — заяви Дънкан. — Ако наблизо има някой, той ще знае, че сме тук.
Мег беше се возила на Даниел, който отначало, след като я качиха на седлото, напираше да се изправи на задните си крака, но после се успокои и продължи с бавно темпо, за да се приспособи към торбата кокали, която яздеше на гърба му.
Приклекнал пред огъня, Конрад избута встрани горещи въглени и изпече овесени кейкове и тънки резени бекон.
Лагерът им се намираше в края на малка горичка, с поток, минаващ пред него, а между потока и гората се простираше ивица песъчлива земя.
Хапнаха, докато тъмнината се спускаше над земята. Малко след това, Духът дойде, носейки се плавно.
— Ето те и тебе — рече Ендрю. — Чудехме се какво ти се е случило.
— Бях много изплашен — поясни Духът, — понеже пътувах твърде открито. Дневната светлина е неприятна за мене. Разузнах областта.
— Колко далече стигна? — попита Дънкан.
— До началото на блатото. Не отидох по-нататък. Много призрачно място.
— И ти си призрак — отбеляза Конрад.
— Дух — поправи го с официален тон Духът, — а не призрак. Между двете има разлика.
— Разбира се, нищо не си видял — предположи Конрад. — Дребосъкът беше през целия ден напред.
— Има от тези, които вие наричате плешиви — отвърна Духът. — На няколко мили източно. Няколко малки групи. Поддържат същото темпо като вас. Пътуват в същата посока.
— Как е могъл да не ги види Дребосъкът?
— Придвижвам се много по-бързо от кучето — обясни Духът. — Над хълмовете и долините. Но съм много изплашен. Не е дадено на един дух да бъде на открито. Присъщото му място е в постройките, където е защитен от небето.
— Може би те дори не знаят, че сме тук — предположи Ендрю.
Дънкан поклати отрицателно глава.
— Страхувам се, че знаят. Ако не знаеха, щяха да пътуват по същия лесен път, вместо да се катерят нагоре-надолу по-хълмовете. Струва ми се, че ни подкарват, но не така очевидно, както Дребосъка подкарваше вещицата. Те знаят, че заради блатото не можем да отидем на запад. Застанали са така, че да не можем да си пробием път на изток.
Мег, вещицата, задърпа Дънкан за ръкава.
— Сър, онези, другите.
— Какво има, бабо? Какви други?
— Другите, освен плешивите. Наблизо са. Прокрадват се в мрака. Те са онези, които се смеят отвратително, дори когато те погубват.
— Ако имаше някой наблизо — намеси се Конрад, — Дребосъкът щеше да го усети и да ни предупреди.
Дребосъкът лежеше край огъня, отпуснал глава върху протегнатите си лапи. Не даваше знак, че е усетил нещо.
— Възможно е кучето да не знае — рече Мег. — Имате си работа с нещо, което е много по-хитро и с много по-голяма способност за измама, отколкото злото, с което се сблъсквате във всекидневието. Те са …
— Но Разбойникът говореше за демони и дяволи — прекъсна я Конрад. — Той ги познава. Бил се е с тях.
— Той е използвал единствените имена, които знае — обясни Мег. — Не е имал названия за другите, които не се виждат толкова често, колкото демоните и дяволите. Възможно е да е имало и дяволи, и демони, понеже Ордата привлича голям брой последователи. Цялото обикновено зло се присъединява към нея така, както големи групи хора биха следвали човешка армия.
— Но ти не си се присъединила към тях — каза Дънкан. — А каза че си зла. Едно малко зло, както каза. Трябвало е да бъдеш зла за да си изобщо вещица.
— По такъв начин ме открихте — отвърна Мег. — Аз само се опитвах да бъда зла. Ако можех, щях да бъда зла, защото тогава моите способности щяха да бъдат по-големи. Но аз само опитвах да бъда. Някога се мислех за по-голямо зло, отколкото съм и не почувствах страх, когато Ордата дойде, фучейки, защото бях сигурна, че те ще ме разпознаят и ще ме оставят на мира, или ще ме научат, може би, на още по-голямо зло. Но те не направиха това. Откраднаха всичките ми амулети, изгориха колибата ми и се надсмяха над мене — най-неучтивия начин, по-който да се отнесеш към някой, който прави всичко, на което е способен за да бъде такъв, каквито са те.
— Не чувстваш ли срам от това,че търсиш злото? Считаш ли, че си постъпила правилно, като си станала зла?
— Само за да върша по-добре работата си — отвърна Мег без следа от срам. — Веднъж заловил се с делото на живота си, човек трябва да разбере, че трябва да прави най-доброто, на което е способен, без значение къде ще го заведе вещината му.